— Запознайте се с другаря Углик. — Надзирателите спряха бригадата на Лев и поканиха другаря Углик да я инспектира. Той минаваше грациозно от плашило на плашило с леко сгънати колене и любезна усмивка, сякаш си търсеше партньор за танц. Всъщност правеше точно това. Искаше партньорът му да е силен и млад, тъй като предпочиташе да танцува по-дълго. Спря се на избраника (едрия украинец Ровно) и на повода (лошо сложено кепе). След което напъха вдигнатите си пръсти в черни кожени ръкавици.
Прасетата обичайно пердашеха методично, като че ли сечаха дърво. Углик явно смяташе да направи показно изпълнение и действително демонстрираше разни стилови хватки и финтове и от време на време се завърташе стегнато като тореадор — кратки паузи за безмълвни аплодисменти. Засега не бе станал нито много дебел, нито много пъпчив — всъщност в този час на деня нито дишаше тежко, нито бе много потен, още даже не беше пиян… Лев загази, защото някой близо до него извика — една дума само, най-злощастната дума при сегашните обстоятелства. Думата „педераст“. Лев разправяше как главата на Углик се извърнала рязко към него като шибнат ветропоказател. После тръгнал към него. Според мен бе избрал Лев, защото този път си бе търсил по-невзрачен противник. Двоен удар в ушите с твърда длан. Всички помнеха екот, но Лев помнеше детонация.
Това не беше последното постижение на Углик по време на краткия му престой между нас. По-късно същата вечер бе отскочил до женския сектор. Там също се беше представил достойно: не насилваше, само биеше. А накрая, по обратния път към надзорката, бе успял да се спъне и да изгуби съзнание под дървения портал на завода за детски играчки. Углик прекара пет часа на чети-рийсетградусов студ. С ръкавиците на ръце.
Ровно, селският исполин, се оправи набързо. А пък Лев… тази нощ той лежеше проснат възнак на нара си, а два червея от кръвясала слуз изпълзяваха от ушите му. Всички около него говореха как да си отмъстят и кога, ала Лев си оставаше същият. „Провокация е — повтаряше той. — Углик е провокатор“. Вече почваха да му обръщат внимание. „Не се хващайте. Не се хващайте“. А пък после погледна към мен и внезапно попита:
— Някой чува ли ми гласа?
— Какво? — сепнах се аз.
— Чуваш ли го? Аз не мога. Само вътре в главата си.
Три дни по-късно имахме възможността да погледаме Углик в продължение на цял час. Дори в нашия свят на сиамски близнаци, мъже с рибешки опашки и брадати жени той си струваше да бъде видян.
Бяхме под неизменната сянка от стрехата на дърводелския цех и пред нас се разкриваше ясна гледка към верандата на лазарета, където Углик седеше по палто и ботуши, завит с одеяло в един люлеещ се стол. Нямаше ръкавици. Мълчаливо се скупчихме на прозореца. Явно смяташе да запали, но това не бе никак просто. Януш сложи цигарата в устата на Углик, запали я и се отдръпна.
Висяхме до прозореца с инструменти в ръка. Ни един не помръдваше. Углик сякаш си пушеше доста спокойно, но на всеки няколко секунди вдигаше ту едната, ту другата си бинтована китка, преди за пореден път да осъзнае, че вече няма ръце. Изплю фаса си през парапета, но след малко се сети, че ще му трябва нов. Бутна пакета на пода и започна да го подритва; след това коленичи, мъчейки се да ползва чуканите на китките като щипци и лостове; просна се по корем, сякаш искаше да обладае дюшемето, да го блъска и да го целува; гърчеше се и дращеше, докато не измъкна един фас с търсещите си устни.
И, разбира се, не се свърши с това. Да позяпаш прасе в мига, в който обърква бройката на главите или пък на тарелките и лъжиците; да го гледаш как спира, мръщи се и започва отново, бе като да се върнеш за минутка в училище, за да зърнеш абсурда, тайната нелегитимност на властта на големите. Чак да те досмешее. Но това е навън. В лагера е различно. Стояхме до прозореца на цеха. Никой не се смееше. Не продумваше и не мръдваше.
С явно самодоволство Углик се завърна на стола си и отметна глава, та цигарата щръкна като мъничка флейта, сякаш всеки момент би извила ода в негова чест. Тупна се по джобовете, без съмнение чу дружелюбното тракане на кибритените клечки в кутийката, бръкна вътре. После се вкамени за един нетърпим промеждутък, преди да изкрещи продрано на Януш.