— Никога не съм знаел — чувахме го да казва в разговор (при това неведнъж), — никога не съм знаел, че тук в тундрата става чак пък толкоз студено.
И докато Януш се отдръпваше пак, Углик с рязко движение за миг му подаде липсващата си десница. Видиш ли, нещо друго се въртеше в главата на Углик, и това беше смъртният страх. Подвизите му първата вечер в женското отделение предизвикаха първо подписка, след това демонстрация, а накрая и стачка. Това щеше да се забележи. В крайна сметка на Углик много му се събираше.
Тази пролет няколко лагерници от Колима ни разказаха как свършило всичко. Върнали го в Москва, съдили го и на шега го осъдили на година в златните мини на далечния североизток. Злато той не копал, съответно храна не получил и почти моментално се превърнал в лайнояд, и то четириног. За един месец умрял от деменция и недохранване. Но дори и да знаехме какво има да става, то не би разведрило мислите и сърцата ни, докато се тълпяхме край перваза на цеха.
Такова беше естеството на лагерния живот, че човек страдаше даже за Углик — и за него, и с него. Страдаше даже Лев с кънтящата си глава, с възпаленото и шипящо от пероксида на Януш ухо, с разлюлените си от гадене и световъртеж вътрешни жироскопи. Продължавахме да го гледаме в септичен ужас. Привличаше ни не просто отвратителната симетрия на раните му, като че ли нанесени с варварски изтезания. Не. Углик ни демонстрираше как стояха нещата в действителност. Ето го господаря ни: толкова затъпял от уплаха, та забравя, че няма ръце.
После у брат ми и мен се загнезди съмнение какво още ни чака. Беше непоносимо и аз, тръпнейки, го отхвърлих. Но вече бях чул как нашепва… хората като Углик, техните синове и светът, който ги ражда: това всичко ще мине. Ала има и друго, а то никога няма да мине, то едва сега почва.
Углик изплю втората си цигара, избърса нос с чуканчето си и блъсна вратата с рамо.
На пети март ни събраха на двора и ни съобщиха за смъртта на великия вожд на свободните хора по целия свят. В зоната се възцари тишина, рядък вид тишина: спомням си как се вслушвах в подземния шум на жиците и релетата в синусите ми. Тишина като безвъздушно пространство. Него вече го нямаше никъде. А преди бе навсякъде.
Оттогава се носехме право към катастрофата. Никакви амнистии (не и за политическите), все по-чести и по-безобразни провокации (като идването на Углик) и несдържаната ни нервност, обхванала всеки друг освен Лев. И, естествено, се надигнахме. Те не можеха да ни удържат. Чак до четвърти август, когато всичко свърши с чекисти, пожарни и бронирани камиони, от които стърчаха картечници.
— Имаме малко време — казах аз. — Малко време за приказки. После трябва да застанеш при другите.
Лев бе сам в спалното помещение. Седеше на масата до печката (студена през летния месец), скръстил ръце като съдия.
— О, Спартак — рече той. — А това пък какво е? Барикада ли, що ли?
Претърсваха цялата зона, сектор по сектор. По горещия вятър ту долитаха, ту заглъхваха викове и картеч, крясъци и тътнеж от изравнени със земята стени.
— И жените са там — обадих се аз. — Който може да ходи, е на линия. Нямаш избор. Как ще те изтърпят тези хора, след като всичко свърши?
— Мокра работа, ммм. Ако има останали хора, след като всичко свърши. Няма да се учудя, ако изтрепят и прасетата. Я да пушим, братле. А така, по цигара за размисъл…
Говореше с нов глас или с нова нотка: прецизна, някак законодателна и леко налудна: глас на самотник.
— Знаеш ли — продължи той, — масовите убийства искат да се състоят. Те не са неутрални. Помниш ли как ни броиха на двора, петдесета година ли беше? Като падна вишката. Беше дяволски смешно, нали? Но тогава се чу как прищракват затворите. А на всеки в гърдите му смях, като че ли вулкан ще изригне. Един кикот и щяха да почнат. Скотобойна за шутове. Е, тогава разбрах, че кланетата искат да се състоят. Искат да станат кланета.
— При това положение, пожелай си касапница. При това посевместна.
— Да, заплашиха ме вече. Малко като армейска блокада, нали? Би могъл да намериш славна смърт в авангарда. Или сигурна и безчестна смърт в последните редове. Запали си. Напоследък току си припявам „Друг, давай покурить“.
— Има и други причини — казах аз. — Ако си седиш тук на пейката, ще се чувстваш сговнен през остатъка от живота си.
— Е, бездруго няма да се чувствам по-различно за дълго, нали? Слушах радио с Януш. Навън вече върви на добре. Докторите са амнистирани. „Инфлуенцата“ умря заедно с него. Зоя не е в Биробиджан. Ще се върне в Москва. В своето си таванче. Бъдещето е светло.