— Няма повече да напишеш и ред. Нито някога ще изчукаш жена си.
— Убеди ме накрая, братле. Бих могъл да изляза, да стъпя върху някой кашон, да им кажа да не се хващат, да се връщат в проклетите си бараки и да чакат. Мога също да ида при другите. Знаеш, че ще убият водачите. Имаш около десет пъти повече шансове да загинеш от мен. Досега не съм знаел, че си толкова романтичен.
Провокиран или не, норлагският бунт притежаваше героична красота. Не можех и не исках да се откажа от него. Бяхме готови да мрем. Аз познавах войната, но това тук не бе като нея. Ще го кажа направо. Ти грешиш, мило мое безценно съкровище, ако мислиш, че в часа преди битката всяко сърце е изпълнено с омраза. Тъкмо там е иронията, тъкмо там е трагедията. Слънцето изгрява над равнината, където двете армии са строени една срещу друга. И сърцето на всеки е пълно с любов — към живота си, към живота на всички, към живота изобщо. Не с омраза, с любов. И фактически не успяваш да откриеш омразата — а ти трябва, преди да пристъпиш сред вихрушката от метал. На четвърти август любовта още я имаше, даже по залез слънце. Беше… бе като Бог. И не руският Бог. Беше великолепно как стояхме ръка за ръка. До един — и жените, и Лев, та дори и лайноядите — всички бяхме ръка за ръка.
Два дни по-късно бях в преразпределителен лагер насред тундрата — за прехвърляне или екзекуция. Семьон и Джонрийд вече бяха застреляни, още щом самолетите дойдоха от Москва. Берия беше паднал. Арестува го моят маршал, Георгий Жуков. Бях безкрайно щастлив. Лаврентий Берия, умният перверзник, вдигнал очи от бюрото си и видял своя жребий: човекът, който спечели Втората световна война… Безпредметно ме прехвърлиха в Красноярск, а на другата пролет ме извозиха обратно по Енисей. Когато се върнах, ремонтираха една неизползвана спалня до склона на връх Швайнстейгер, за да стане тя Домът за свиждане.
На пети август, близо двайсет и осем часа след извънредната операция, Януш се видял в огледалото и помислил, че в шапката му е имало талк. Косата му била бяла.
Горе-долу по същото време (друг семеен въпрос, свързан с кончината на Сталин) Вадим — мой полубрат и близнак на Лев — бил пребит до смърт, потушавайки бунтовете и стачките в Източен Берлин.
5
Ти си в рая бе, мамка му
Та така, преминаваме към съпружеските визити. Не забравяй: през петдесет и шеста животът бе лесен.
Жените бяха почнали да идват в лагера още преди две години, но това право се полагаше само на най-ударните от ударниците. Тъй че Лев стана тъкмо такъв, също като в началото. Като си го припомням сега, виждам умалената версия на плакатите от едно време — едрите капки пот, изпъкналите жили по ръцете, та дори и металния поглед, взрян далеч в бъднините. Беше отдал труда си и печелеше правото. Но въпросът сега беше следният: дали всъщност го искаше?
Като знаех колко тежки и разнородни страдания носеше почти винаги, все се чудех защо си остава толкова въжделена и търсена: къщичката на хълма. Изучавах отблизо това посвещение — въпреки че, признавам, отначало не се задълбавах. За съпрузите брачната визита означаваше прясно бръснато теме, дезинфекция и мощна струя от пожарния кран. Излизаха от банята неузнаваемо изжулени, зачервени, напрегнати, дрехите им втвърдени не от кал, а от злостните препарати. После с всички привидности на апетита и хъса бързаха с лека охрана към Дома за свиждане. А на другия ден, като гледах как поредната съсипана сянка се запрепъваше надолу по хълма, аз се хващах да мисля: врънкахте за това. Борихме се за него. Какво става сега?
Много скоро обаче ме застигна прозрение и наведох глава пред по-висшата сила. Да, наистина ми се струваше, че това е целта на господстващата система — до един да ни натика в най-тесния ъгъл. Вън това се наричаше „живот в ъглите“: в една стая живееха общо четири души, двойки или семейства, всяко в своя си ъгъл. А жените, които идваха в Дома за свиждане, образуваха своя собствена категория — жени на народни врагове — и живееха в нещо като статично изгнание вън, в голямата зона. И не само жените, а и целият род. Тъй просторните стаи в къщичката на хълма всъщност бяха претъпкани. Октоподът протяга течните пипала на неправдата и вината, а пък ти си му пастта.
Всеки мъж беше различен. А дали? Все пак мисля, че имаше обща тема. И тя беше хронична анемия. Всеки искаше да е пълнокръвен, но кръвта му белееше бистра. Ей на този лицето си признава провала, тялото му го признава: сгърченото лице и памуковата мекота на крайниците. Другият пък се хвали с успеха: блъска те до стената и шептейки свирепо, гледа покрай теб и през теб и разказва какво тя му направила, какво той й направил. А сърцата им също нямаха защита. Този мъж току-що е научил, че бракът му е приключил и децата му са оставени на държавата — той е на косъм да поеме към периметъра. Струва ми се общо взето убедително приповдигнат — нищо, че е все умислен и често приплаква; той наново отмерва и пренарежда загубите си, а това вероятно е най-доброто, на което може да се надява човек. И това е едва първата вълна от остатъка на живота ти. Виждаш насъбрана цялата сложност, която те чака на свобода. Всички стъпваха тихо покрай тези мъже и техните плащове от самота.