Спомних си също февруари четирийсет и осма — тъкмо беше пристигнал и излизаше слепешком от корпуса за дезинфекция — първо левият крак, после десният, — но не бавно, защото вече знаеше, че има да прекосява големи разстояния. Сега стъпваше бавно. Сякаш страдаше от кокоша слепота посред пладне. Приближи се и аз забелязах, че причината е по-проста — не го интересуваше нищо, което се намираше на повече от два пръста от лицето му. Очите му бяха извъртяни навътре и го смъкваха все по-ниско, вътрешно го смаляваха. Лев премина край мен. Челюстите му мърдаха, сякаш упорито смучеше нещо твърдо и сладко. Някой скътан бонбон, пъхнат там на раздяла от Зоя? Аз не мислех така. Мислех, че се опитва да отмие нов привкус в устата си.
Аз, разбира се, нямах представа какво точно се е случило между тях. Но усещах тежестта му по начин, който дълго време ми се струваше периферен, перверзен и тревожно безличен. Отлетяха без стон всичките ми социални надежди. По-точно тъкмо тогава спрях да вярвам, че човешкото общество може някога да постигне нещо мъничко по-добро от всичко предишно. Зная, че според теб тази моя надежда се е изпарявала удивително бавно. Но бях млад. И за четири месеца през пролетта и лятото на петдесет и трета година дори тук бях усетил вкуса на утопията, бях се нагълтал с любов и възвишеност.
Два дни и две нощи той лежа по очи на леглото си. Даже надзирателите не се опитваха да го помръднат. Но не можеше да продължава така. На третата сутрин изчаках спалнята да се опразни и тогава отидох при него. Застанах над свитото му тяло. Мънкайки и мърморейки, търках раменете му, докато той отвори очи.
— Работи днес, братле. Днес хапни.
След което го смъкнах от нара и му помогнах да стане.
— Слушай, — казах му — вечно ли ще мълчиш? Какво толкова може да е станало? Е, добре. Значи те напуска.
Лев навири брадичка и пред мен зейнаха ноздрите му. Не мисля, че до този момент го съзнаваше. Пак бе станал пелтек.
— Зоя да ме напусне? — успя най-накрая да заекне той. После пак се замъчи. — Не. Иска пак да се оженим. Както трябва. Щяла да ме следва навсякъде. „Като кученце“, така вика.
— Значи — рекох му — всичко е ясно. Не го вдигна, нали? То на никого не му става, не и тук. Знаеш ли, в цялата история на Дома за свиждане не е имало и едно чукане.
— Стана ми. Всичко мина добре.
— Е, тогава кажи ми.
— Ще ти кажа, преди да умра. — И наистина доста време му трябваше да го изплюе. — Аз преминах — рече той, борейки се с думите, сякаш искаше да ги заприщи с цената на всичко — във втората част от живота си.
Нищо не можех да направя, освен да му помагам с нормите и дажбите. Само дето не можеше да яде. Мъчеше се, обаче не можеше. Извръщаше лице. Пиеше водата и понякога успяваше да преглътне чая. Но нищо твърдо не успя да премине устните му до септември. Никой не се шегуваше, не се усмихваше и не коментираше. Опитите му да работи, да яде и говори бяха мълчаливо зачитани от всички затворници.
От друга страна, аз също бях преминал във втората половина от живота си: по-добрата половина. Той премина и аз преминах. Ние преминахме.
Междувременно лагерът просто изчезваше покрай нас. Всичко тук се разпадаше, а затворниците бяха само препятствие — ние само се пречкахме. Идваше свободата, а пък аз се заех да бездействам. Лев постепенно се върна към предишния си режим — към вдървените си подскоци и въжето за скачане; пак приличаше на боксьор, но с мрачната неохота на някой, когото са накарали да се бие далеч над своята категория. Тръгнахме си почти последни. По това време вече само дето не къртеха дъските от покрива над главите ни. И когато не остана затвор, пуснаха затворниците ей така да си ходят. Лев тръгна пръв.
Трябваше да изчакам три седмици за гумения печат. Ала нищо не ме плашеше, притесняваше или смущаваше. Не се дразнех от нищо: ни от липсващия ми документ за реабилитация, ни от нископриоритетния железопътен ваучер; ни от „пътническата дажба“ хляб. Не се дразнех дори и от гарата в Предпосилов — на пръв поглед абсурд да успееш, след като за една седалка се блъскаха десет души. Запретнах ръкави и заех мястото си на опашката.
Двайсет и четири часа по-късно, докато се настанявах в нишата край прозореца със спечена кръв по кокалчетата и скулите, аз се обърнах и видях залепено за стъклото лице. Качих се на седалката и извиках през процепа:
— Откога си тук?
— От самото начало. Искам да се прибера.
— То се знае, че искаш.
— Не у нас. — Той поклати глава. — Там.
И отново борба, и пак газих крайници и тела (вече непоклатимо натъпкани), и пак влизах и излизах навън, само за да набутам Лев на своето място.