Трета част
1
3-и септември 2004 година, Предпосилов
Днес в местния вестник има статия за дивите кучета в Предпосилов.
Авторът упорито нарича тези кучета „диви“, но ужасено набляга на тяхната дисциплина и колективизъм. Той описва „съгласуваните атаки“ по сергии и магазини, и особено една месарница, в която се вмъкнали през задния двор и „отнесли“ пет свински пържоли, три пилета и щафета салам. Набегът, пише той, бил следен от „патрула“, който с лай съобщил на водача, че теренът е чист.
Авторът компетентно сравнява дивите кучета в Предпосилов с кучетата-„мутанти“ в Москва. Кучетата в Москва се наричат „мутанти“ не защото си имат по две глави и опашки. А защото живеят в метрото и се возят на влак. Може би ще ти бъде интересно да чуеш, че веднъж имах гълъб за спътник в лондонското метро. Качи се на Уестминстър и слезе на Сейнт Джеймсис Парк.
„Официален източник“ твърди, че дивите кучета в Предпосилов неотдавна разкъсали на общинска площадка деветгодишно дете. Тези данни не са потвърдени. Слуховете, че идват кучета, са достатъчни да опразнят улица или площад.
Тук в хотела ми казаха, че кучетата слизали по уличката зад кухните всеки ден в един и двайсет и пет. По тях можело да си сверяваш часовника. Смятам да погледна отблизо дивите кучета на Предпосилов.
Кой каквото ще да казва, Дудинка представлява едно разумно решение. Ако имаш дървесина и въглища и си близо до голяма река, рано или късно ще се получи нещо доста подобно на Дудинка.
Дудинка съществува от почти три столетия. Предпосилов — от четирийсет и четвърта. И не се е развивал като Дудинка постепенно, а е тръснат накуп — с Ленинския проспект и Дома на културата, с драматичния театър, спортния си комплекс и Партийния дом, а наскоро и с Музея на обществената история. Защо град? Минна база — добре; заводски комплекс — да, напълно възможно; ако трябва, каторга с шейсет хиляди души. Но защо да строиш град тъй близо до полюса?
Като излязох от Норлаг, почти цяла година усещах, че вървя по черупките на свободата. Това чувство ме завладя и сега — неприятно трептене в пищялите, гадничко приповдигане на гръбначния стълб. Предпосилов е кух. Под града има мини, километър дълбоки. И самата земя е черупка, през която кракът ти минава. Връх Швайнстейгер представлява издълбано до края черно яйце в порцеланова чашка.
Това вече не е Вторият свят. Не е даже и Третият. Сигурно е Четвъртият. Вече необитаем по всички нормални стандарти, Предпосилов е станал вероятно най-мръсният град на земята. В хотела има изумени еколози от Финландия, от Япония и Канада. Ала жителите му продължават да пъплят, а пък пушеците от комбината се оригват все тъй горделиво.
Аз съм най-старият в Предпосилов с преднина от трийсет и пет години.
Късно вечер се отбивам в клуб „Шейсет и девети“ (кръстен на паралела). Има някакъв мазен певец, приличащ на Елвис (от късния му период), сред драматично развихрени бели дипли. Сервитьорки по прашки, обикалящи курви и софт-порно по вдигнатите нависоко екрани. Не. Не се чувствам отвратен. Чувствам се отвратителен. Други старци като мен съществуват, нали, Винъс? Но наистина всичко това продължи твърде дълго.
Планът е да постигна онзи свой махмурлук. Но не го следвам съвестно. Махмурлукът ми всъщност не е махмурлук. Сбърках. Той е смърт. Има нещо в средата на мозъка ми, нещо като пленена кихавица.
А на всичко отгоре сега живея с постоянно изпуснати нерви. Преди три дни ги изпуснах и все още не съм ги овладял. Станал съм гласовит, вече всявам уплаха на бара — и не само сред персонала, а дори сред клиентите. Така дълго мълчах, че сега съм като многократно по-свадлива версия на Стария моряк. Ето как процедирам на бара: от мен всички поръчки, но и всичките приказки. А понякога вадя от портфейла си пачка банкноти и изхвърчам от помещението, за да търся на кого да крещя.
Четох нещо, което ще ти бъде особено интересно; нали принадлежиш към едно самонараняващо се поколение. Имам предвид историческата съдба на урките.
Нямам намерение да отварям наново дебата ни (да го наречем така) за обецата на брадичката ти. Мекото на ухото, разбира се — но защо пък брадичката? Знам: има някаква странна утеха (обясняваше ти) в това да фокусираш цялата си уязвимост в една конкретна част на тялото, която в момента те боли, но скоро ще заздравее; после вмъкнатата дрънкулка ще бележи мястото на нанесената от самата теб рана. Е, добре. Ами „рязането“, а, Винъс? Предполагам, че ти се въздържаш: когато се виждаме, ръцете ти често са изискано голи. Но мнозина го правят. Както чувам, близо двайсет милиона млади американци редовно прибягват към кръвоносната клапа.