На етапа на своя упадък културата на урките така се изпедерасти (пасивните се свиха, активните се перчеха), че човек се запитваше дали открай време не е била криптопедалска. Чувствам как потреперваш. Тези думи за теб са като парещи точки, нали? Вътрешната ти цензорка, твоята комисарка, не харесва подобни неща, нали? Имаш цензор в главата си, но това не е страшно: освен нея там има жизнерадостна мажоретка. Значи не е чак толкова лошо човек да има идеология като твоята… Разбери ме сега, Винъс. Чувал съм, че си струва да видиш сцената на любовно убийство между двама мъже, но по същество хомосексуалният импулс е напълно миролюбив. Крипто-педалите са предполагаемите хомосексуалисти; те спят само с жени и са сред най-опасните хора на света.
Нещо повече — тази култура се отдаде на автоагресия с цялата ярост на урките. Те пренесоха битката вътре в телата си — гълтаха гвоздеи, натрошено стъкло, остриета и железни лъжици, парчета бодлива тел. И отделно се самоосакатяваха, самоизяждаха, самокастрираха. Моята страна винаги е била странно гостолюбива към саморазрушението. С това се е почнало през осемнайсети век — имало цяла ерес, на кастратите, за които рязането на инструмента било задължително условие за спасение.
Рязане. Прави се, за да прекратиш вцепенението, нали? Урките бяха затворници и се бореха с вцепенението в лагера. Ами твоите хора с какво всъщност се борят? Ако става въпрос за вцепенението на напредналата демокрация — не мога да ти съчувствам. Видиш ли, други системи напояват жлезите ми и гъделичкат окончанията на нервите.
Като пристигнах, накарах да ми покажат Музея на обществената история. Прилича на химическо чистене или на корейска бакалничка. Капаците му са спуснати, но дали за ремонт или за окончателно затваряне, никой не знае.
Ала когато минавам оттам рано привечер, капаците са отворени. Дребният ми подкуп е приет от ръждивокос младеж в бял гащеризон. Казва, че е електротехник. Във всеки случай убедително човърка някакви кутии с бушони, поправя ги или просто ги маха. Дава ми назаем едно от трите си мощни фенерчета.
Лутащият се лъч ми разкрива къса аркада с по четири експозиции от всяка страна — живи картини. Стъкълцата от строшените крушки пукат и се разцепват под нозете ми, докато се придвижвам напред — край вогулите, ентсите и остяките, край нгасаните и край всички останали: край погълнатите, избити и отровени с алкохол племена от полярния кръг. После стигам до зеките: с други думи, до нас. Гледам другите фигури покрай себе си, кльощави привидения от изчезнали племена. По-добрата част от теб иска да ги приеме като облагородяваща компания във всяка форма или обстановка. Всички сме жалки, жалки копелета. Но все пак тези множества са далечни, пък и тъй или иначе щяха да изпаднат в най-обикновена модерност.
Гипсовите им отливки галят силуетите на препарирани елени, дават къшеи хляб на пластмасови хъскита. Ние с Лев сме представени от едно чучело на дъртак, седнал край софрата пред отворената вратичка на фурната до наежено-снежни прозорци и разхвърлян креват. Ентсите имат възстановка на шамански костюм, имитация на юрта. Ние имаме ръкавици без пръсти и очукана паница. Всичко това под трепкащия и вече гаснещ лъч на фенерчето.
„Искахме най-доброто — беше казал навремето един стар кремълски апаратчик по повод на друга катастрофа, на друг зрелищен ад. — Само че се получи както винаги.“
Първо основно училище прилича на лаборатория и контролен експеримент. То ни показва как се изгражда руската действителност.
На третия ден стигаме до точката, от която нататък ситуацията няма накъде да се влошава. Помисли само. Прежаднели са, гладни, без достатъчно въздух, изплашени, мръсни — и това не е всичко. Навън кучета гризат гниещите тела на убитите през първия ден мъже. Ако заложниците могат да подушат това, ако биха могли да го чуят — да послушат как гладните псета на Северна Осетия ръфат бащите им, значи и петте им сетива са получили своя стимул и руската тоталност си е на мястото. Нищо повече засега. Положението не може да бъде влошено. Само смъртта може да го влоши.
Тя идва в момента на облекчение, на частично облекчение; това руската тоталност не би изтърпяла. След известни преговори медицинските лица се заемат с кучетата и труповете, когато бомбата пада от баскетболния кош и покривът на салона се срутва. Ако беше убиец, това би бил твоят миг. На малцина е даден шансът да стрелят в гръб по деца, тичащи по бельо покрай гниещи трупове.
И не мога да намеря руснак, който да го повярва… „Искахме най-доброто, но се получи както винаги.“ Не мога да намеря руснак, който да вярва в това. Не са искали най-доброто, или поне така смятат руснаците. Искали са това, което са получили. Искали са най-лошото.