Професорът взе от полицата флакон с жълти гранулки, отсипа няколко в книжка и ги подаде на Ксения.
— Разчитам на вашето благоразумие — каза той. — Прилагайте средството само в краен случай. Когато почувствувате реална заплаха за семейния ви живот. Ако съпругът ви глътне това хапче, ще стане мъничък за период от двайсет и четири часа. А сетне без последствия за здравето му ще възвърне нормалния си вид. Ясно ли е всичко?
— Благодаря ви, професоре — рече Ксения от сърце, като поемаше пакетчето с хапчетата. — От свое име, от името на децата, на всички жени по нашата планета. Сега ще им дадем да се разберат!
Но Минц не чу последните необмислени думи на жената. Вече се бе устремил към бюрото. Професорът страдаше от слепотата, присъща на някои гении. Забравяше за потенциалната опасност, която неговите открития биха донесли на света, ако попаднат в ръцете на хора, недозрели за използуването им. Минц не знаеше, че дори тия скромни подаръци, дето бе направил на съседите си, съвсем не винаги водеха до щастлив завършек. Защото момченцето-ентомолог, на което Минц подари „безотказния капан за редки пеперуди“, започна с негова помощ да отмъква вишни от училищната градина, заради което собственият му баща го напердаши здравата, а котката, дето я намериха и смъкнаха от дървото, задигна свинска пържола от щанда на магазина и предизвика голям скандал. Що се отнася до Ксения, тя беше типична представителка на племето съвременни любещи жени и като такава също не мислеше за последствията.
2.
Удалов се върна от службата по-рано от обикновено, защото искаше да се наспи, преди да отиде за риба. Стягаше такъмите и проверяваше пръчките, когато Ксения внесе супата, в която беше разтворила хапчето, и каза със сладък глас:
— Ела да хапнеш, експериментирания.
Ксения беше в щастливо, но тревожно настроение. Вярваше на Минц, не се съмняваше, че ако лекарството заплашваше с нещо лошо мъжа й, професорът нямаше да й го даде. И все пак го изпробва: преди час нахрани с едно хапче котенцето, то стана по-малко от хлебарка и изчезна някъде.
Ксения приготви старата чанта, сложи на плоското й дъно памук и кадифено парцалче, провери закопчалките и я постави на скрина.
— Какъв съм аз? — учуди се Удалов.
— Експериментираният.
— Аха — съгласи се Удалов, който беше свикнал да не обръща внимание на думите на жена си. — Ще ме събудиш ли в пет и половина?
Ксения реши да му даде последна възможност да се поправи.
— Корнюша — каза тя. — Да беше отишъл друг път за риба, а? Да вземем утре децата и да наминем към Антонина?
Като чу името на леля Антонина, Удалов изтръпна.
— Почакай — не го остави да отговори Ксения. — Има половин година, как не сме ходили у Антонина. Обижда се вече. Пък ако не искаш, да отидем у Семицветови, а?
Удалов само поклати отрицателно глава. Изобщо не взе да си губи времето с възражения.
— Или на кино. А?
— Иди — отвърна Удалов кратко и това реши съдбата му.
Ксения сложи пред мъжа си чинията, а тя застана до него с парцал в ръка, за да го подхване, ако почне да пада от стола.
Удалов беше гладен, затова, без да се помайва, седна, взе лъжицата и засърба супата.
— А къде е хлябът? — попита. — Забравила си да дадеш хляб.
— Сега — отвърна Ксения, но не се помръдна, защото се страхуваше да остави мъжа си сам.
— Че дай де — рече Удалов и в този миг започна да се смалява.
— Ау — каза той, още непроумял къде се дяна чинията и защо главата му е под масата.
Ксения го подхвана с парцала под мишницата, измъкна го от дрехите и с радост усещаше как Корнелий се свива в ръцете й като балон, на който са изпуснали въздуха. Той явно се опомни, дърпаше се, съпротивляваше се, ала силицата му беше като на мятащо се птиче и затуй Ксения без много усилия и без да го вади от парцала, го мушна в чантата и го изтърси на памука.
Корнелий още нищо не можеше да проумее. Разбра, че се намира в тъмен дълбок погреб, на твърди жилави стъбла, върху нещо като избеляла слама, отгоре се мярка огромно лице, което като в кошмар му напомня някого и се усмихва. Устата, в която би се побрал, ако се посвиеше, целият Удалов, зяпна широко и от нея се изтърколяха тежки, гръмовни думи:
— Добре ли ти е, пиленцето ми?
И тогава Удалов разбра, че лицето е на жена му, по-точно не нейното, а на някаква великанка с чертите на Ксения Удалова. Примижа, за да отпъди видението и да се върне на масата, при недоядената супа. Но острата слама под ръката му не изчезна и Удалов се ощипа по страната, с което предизвика оглушителния кикот на чудовището.