— Тя е готова — провикна се Лутър, който също бе проверил здравината на въжетата и се върна към парапета, за да направи знак на Коул да я пусне. За част от секундата и той успя да улови погледа, с който Коул гледаше жената, но така и не успя да се замисли за вълненията, обзели капитана, защото „Лейди Сузана“ хлътна за пореден път в дълбоката тиня.
Писъците на жените изпълниха въздуха и успяха дори да заглушат свистенето на дъжда и вятъра. Доминик усети, че краката й вече висяха оттатък парапета, и тя безпомощно се вкопчи във въжето над главата си. В ушите й продължаваха да ехтят думите на капитан Хоукинс: „Не се предавайте…“
Глава 3
Двете години, които Доминик бе прекарала в търкане на подове и вършене на друга домакинска работа, й бяха направили изключително ценна услуга. Ръцете и мускулите на торса й бяха заякнали, а издръжливостта й бе доста добра. И все пак придвижването по въжето бе най-трудната работа, с която някога се бе залавяла. Мъглата я обгръщаше в сивото си наметало и беше толкова гъста, че тя можеше да вижда едва на няколко инча пред себе си. Доминик не смееше да гледа надолу, и без да отклонява поглед или да отслабва концентрацията си, бавно и мъчително напредваше по опънатото до скъсване въже.
Изминаха няколко минути и всички шумове от заобикалящия я свят внезапно се стопиха. Вече не чуваше виковете на останалите пътници от кораба, нито пък обръщаше внимание на бълбукането на тинята под краката й. Единствената й грижа в момента бе да не изпуска въжето. Студът я бе направил безчувствена към режещата болка по протритите й длани, и единственият й стремеж бе да се добере по-скоро до брега. Доминик бе загубила представа за времето и имаше чувството, че виси на въжето вече цяла вечност. Точно когато си мислеше, че няма да може да издържи и секунда повече, тя усети как две здрави ръце я поеха и я оставиха да стъпи на брега. В първия миг, когато усети хватката им около себе си, Доминик изтръпна от ужас, но почти веднага страхът бе заместен от всепроникващо чувство на облекчение.
— Успяхте, мис.
— Аз… аз мислех, че никога няма да се справя — дрезгаво промълви тя и усети, че краката й трепереха. После побърза да потърси опора в мъжа, който започна да я освобождава от въжето, завързано за кръста й.
— Хайде, отдръпнете се сега, защото трябва да поемем следващия пътник.
Треперейки, Доминик се отдалечи от брега на мътната река. Изведнъж усети как я прониза силна болка и погледна ръцете си. Имаше чувството, че грапавите й разранени длани бяха пронизани от хиляди дребни иглички. Струйките кръв се смесиха с дъжда, когато се опита да ги разтвори, за да разгледа раните. Въжето бе охлузило кожата и усилието й причини още по-силна болка, която се разля по целите ръце чак до раменете. Усети как й се зави свят, но ясно съзнаваше, че сега не беше моментът нито да припада, нито да плаче.
На брега мъглата не бе така гъста, както над реката. Доминик се огледа и малко по-нагоре забеляза малка горичка от бял смил. Широките корони на дърветата предоставяха някакво, макар и жалко, убежище от неспирния порой. Доминик събра всичките си сили и започна бавно да пълзи нагоре по стръмния бряг. Тя не обръщаше внимание на калта, с която бяха пълни ботите й, защото усещането, че се намира на твърда земя, я караше да игнорира временните неудобства. С всяка измината стъпка подгизналите й дрехи ставаха все по-студени. Тялото й се вледени и зъбите й затракаха. Когато най-накрая стигна горе, тя се тресеше толкова силно, че бе немислимо да направи още дори и една крачка. Отчаяно обви ръце около тялото си и си помисли, че ще замръзне от студ. И все пак не можеше да отрече, че в известна степен този студ й помагаше, защото я правеше безчувствена към болката от раните.
От височината на жалкото си убежище Доминик можеше ясно да наблюдава суетнята отдолу. Мъглата бе започнала да се вдига и очертанията на кораба вече се виждаха. Видът на огромния плавателен съд, почти изцяло полегнал на една страна и здраво вкопан в тъмната кал, правеше ситуацията още по-безнадеждна. Доминик погледна към въжетата, които свързваха кораба с околните дървета. Тя потрепери, когато си представи как бе висяла на едно от тях. После реши, че е имала късмет, че мъглата бе толкова гъста по време на изпитанието. Това обаче не можеше да се каже за спътничките й, на които в момента предстоеше да минат по нейния път.