Доминик се зави по-плътно в палтото, за да се предпази от пронизващия северен вятър. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху града, към който приближаваха. От другата страна на Нортъновия пролив се виждаха речни кораби, чакащи да отплуват нагоре по Юкон за Даусън Сити. Повечето от тях щяха да останат тук до пролетта, но някои от собствениците щяха да опитат да направят още едни курс, преди реката да замръзне. В залива, където „Екселсиор“ се готвеше да акостира, вече бяха хвърлили котва няколко големи кораби. Доминик погледна към тях, забелязвайки, че повечето изглеждаха като товарни кораби. Един от тях — най-големият — привлече вниманието й с красивата фигура на сирена, която украсяваше носа. В този момент капитанът на „Екселсиор“ съобщи на висок глас, че пътниците могат да слязат на брега за един час, и това отвлече вниманието й от фигурата. Реши да се възползва от случая и да слезе за малко на брега — едва ли щяха да имат повече такава възможност до Сан Франциско.
Доминик се присъедини към тълпата пътници, които слизаха от кораба, ентусиазирани от възможността да стъпят за малко на суша в Сейнт Майкъл. Придърпа нагоре яката на вълненото си палто, стъпвайки внимателно по дъските, водещи от кея към главната улица на старото руско пристанище. Спомни си, че последния път, когато бе слязла в Сейнт Майкъл в очакване да се качи на „Лейди Сузана“, тя бе спряла да пие кафе в едно кафене, което не бе твърде далече от пристана.
С глава, скрита зад яката на палтото, Доминик прилагаше всички усилия да стъпва точно по пешеходната пътека, за да не падне в калта. Носеше дрехите, с които бе свикнала през последните няколко месеца — долно бельо с наполеонки, дънки, фланелена риза, високи черни ботуши и вълнено палто, подобно на онова, което носеше Коул. Косата й бе завързана в стегнат кок, напъхан в яката на палтото, за не се измъкнат дългите й плитки, които вятърът щеше да разроши около лицето й. Така облечена, с коса, скрита в яката на палтото, никой нямаше да я познае отстрани.
— Сигурен ли си, че вече работи?
Лутър кимна с глава. Настроението на Коул се влошаваше с всяка изминала минута. Лутър не го обвиняваше за това. Всичко, което се случваше, сякаш имаше единствената цел да забави пристигането им в Даусън. Когато хвърлиха котва в Сиатъл, за да натоварят хранителни стоки, на пристанището бяха объркали нещо и тяхната стока погрешно бе натоварена на кораб, който трябваше да отплава на юг. Ценно време бе изгубено, докато работниците разтоварваха стоката от този кораб и след това я товареха отново на „Кораба на свободата“. Коул се бе опитал да навакса пропуснатото време, насочвайки кораба с главоломна скорост към Сейнт Майкъл. Когато пристигнаха, двигателят бе почти излязъл от строя. Още повече време бе изгубено за отстраняване на повредата. Коул отдавна се бе отказал от намерението си да изпревари Бриджит Лавал, но раздразнението му от това несправедливо стечение на обстоятелствата нарастваше с всеки изминал ден.
— Ще отплаваме незабавно — каза той, докато двамата бързаха към пристанището. Той не обръщаше внимание на хората, които вървяха срещу тях. Това, че „Екселсиор“ току-що бе хвърлил котва в пристанището на връщане за Сан Франциско, не го интересуваше ни най-малко. Коул ускори крачките си. Мислите му бяха съсредоточени върху двете неща, които сякаш се бяха превърнали в цел на живота му — да стигне до Даусън и да види отново Доминик. Всичко друго, с което щеше да се сблъска, след като постигнеше тези две цели, щеше да намери някакво разрешение — или поне така му се струваше.
Хвърляйки кратък поглед около себе си, Коул си пробиваше път през тълпата пътници от „Екселсиор“, които отиваха към главната улица. Изведнъж изпита странно чувство. Той направи още няколко крачки, постепенно забавяйки ход, докато най-накрая спря на място.
— Какво има пък сега? — попита нетърпеливо Лутър, обръщайки се назад към Коул. — Забрави ли нещо? — попита той, забелязвайки странния израз на лицето на приятеля си. Коул гледаше така, сякаш току-що бе видял призрак.
Коул се бе обърнал рязко към отдалечаващата се група пътници от „Екселсиор“. Нещо — той не знаеше точно какво — му подсказваше, че пред него бе отговорът на многобройните му молитви. Погледът му се плъзна по гърбовете на пътниците. Не видя какво би могло да причини усещането му и все пак нещо го накара да извика нейното име…
— Доминик?
Вятърът свистеше в ушите й, но независимо от смразяващия му вой, тя чу гласа, който я викаше и инстинктивно се обърна. Останалите пътници продължаваха напред, докато тя остана сама на пристанището… Беше сигурна, че гласът, който бе чула, бе само плод на въображението й, рисуващо й картините, които би искала да види. Но с отчаяна надежда тя се помоли поне веднъж съдбата да не бъде така жестока към нея. Устните й се разтвориха в опит да произнесе името му, но тя не каза нищо, сякаш се боеше, че ако каже, той ще изчезне от поглед и тя щеше да разбере, че отново е сънувала.