— Доминик! Господи, Доминик, не мога да повярвам, че това си ти! — извика Коул, спускайки се към нея. Той я взе в прегръдките си, без да срещне съпротива. Тя не каза нищо, когато той я притисна до себе си, затова той продължаваше да я прегръща. Прегръщаше я, притискаше я до себе си, казваше й думите, които тя тъй дълго бе мечтала да чуе…
— Доминик! Аз се връщах в Даусън — трябваше да те видя отново — казваше той. — Бях глупак, когато се опитах да избягам от теб, Доминик!
Тя продължаваше да мълчи. Коул отметна глава назад, за да я погледне, без да я изпуска от прегръдките си. На лицето й бе изписан израз на изненада и недоверие. Той изпита силно чувство на вина. Знаеше, че никога не се бе съмнявала в това, че той ще се върне при нея, когато я бе оставил във Форт Юкон. Сега тя сякаш се съмняваше във всяка от неговите думи. Той се запита дали някога щеше да бъде в състояние отново да му вярва.
Бурята от чувства, която бушуваше в душата на Доминик, я правеше неспособна да реагира. Възбудата й бе примесена със страх. Думите му, докосването на ръцете му бяха като мехлем за раните, които той самият й бе нанесъл.
— Коул — най-после прошепна тя и го погледна с любов в очите… тези искрящи сиви очи, които я бяха преследвали неотлъчно всеки миг.
Коул усети как остър страх сякаш го хвана за гърлото, докато се вглеждаше в дълбоките й сини очи. Помисли, че тя бе престанала да го обича. Страхът му започна да се разсейва, когато тя вдигна поглед към него и очите им се срещнаха. Той разбра, че тя все още имаше чувства към него, но все пак… имаше и нещо друго — нещо ново, което той не можеше да определи.
— Не мога да повярвам, че те срещам тук — каза той след дълго мълчание и погледна към залива. — С „Екселсиор“ ли пристигна?
Преди да успее да проговори, Доминик преглътна с труд и си пое дълбоко въздух.
— Да… аз… аз се връщам в Сан Франциско.
Коул я погледна окуражен. Имаше само един въпрос, който трябваше да й зададе, за да бъде сигурен в радостта си.
— Какво стана със златотърсача в Даусън Сити? — той забеляза странен израз на зачервеното й лице.
Гротескният образ на Джек Скрогинс премина през съзнанието на Доминик.
— С това не стана нищо — каза тя, небрежно свивайки рамене. Ръцете на Коул все още бяха на раменете й, но на нея й се стори, че той бе прекалено далече. Прииска й се отново да я притисне към себе си. Запита се дали не бе способен да отгатва мислите й, защото в същия момент ръцете му отново я обгърнаха и я притиснаха към силното му и топло тяло. За момент тя се остави да бъде погълната от чувството на любов и сигурност, което той винаги предизвикваше. След това си припомни, че с него вече никога нямаше да може да се чувства сигурна. Един ден той отново би могъл най-неочаквано да я напусне, както бе направил във Форт Юкон.
След като благодари на съдбата за невероятното си щастие, Коул разтвори прегръдките си и я хвана за ръка.
— Искам да ти покажа нещо — каза той. Усмивка се появи на устните му, докато я водеше след себе си, минавайки покрай Лутър. Очите му срещнаха за момент тези на Лутър и той видя израза на изненада, но също така и на радост върху лицето на приятеля си. Двата мъже нямаха нужда от обяснения помежду си. Коул знаеше, че Лутър сам бе разбрал, че нареждането му за незабавно отплуване вече не бе в сила.
Без да вижда нищо около себе си, Доминик последва Коул до края на пристана. Безброй мисли се блъскаха в съзнанието й, но една надделяваше над всички други: явно съдбата бе взела под крилото си нея и Коул, и сега вече щеше да ги остави заедно завинаги. Коул продължаваше да я дърпа след себе си и когато спряха пред огромния кораб с фигурата на сирена на носа, Доминик почувства силна възбуда. Тя хвърли поглед наоколо, докато Коул се облягаше на перилата. Преди той да каже нещо, тя вече знаеше, че това бе неговият кораб.
— Това е „Корабът на свободата“, Доминик — Коул се обърна към нея и добави: — Този кораб е наш, мой и на Лутър — той си пое дълбоко дъх и продължи: — Някога мислех, че кораб като този е всичко, което искам и от което имам нужда. Но това бе, преди да те срещна.
Нежните му думи галеха слуха на Доминик. Тя искаше той да продължава да й говори такива думи, без да спре, но когато неочаквано почувства устните му върху своите, разбра, че имаше и по-приятни неща от думите. Когато я докоснаха, устните му бяха студени от ниската температура, но за по-малко от минута те станаха трескаво горещи. Доминик отвърна на целувката му, без да се замисля. Устните й се разтвориха, за да допуснат търсещия му език. Тялото й трепереше от усещанията, които само той можеше да предизвика или задоволи. Когато почувства, че я вдига на ръце, тя вече се бе оставила да я увлекат страстите, свързани единствено с него.