Докато я носеше към каютата, тя не забелязваше моряците, които гледаха към тях, нито студения дъжд, примесен със сняг, нито каквото и да било друго, освен че наистина бе с Коул. Не забелязваше нищо около себе си — нито дори обзавеждането на каютата му, когато той я постави на леглото си и се наведе над нея, продължавайки да я гали и целува. Всички стари чувства се връщаха още по-силни — сякаш времето, което бе минало от раздялата им, въобще не съществуваше. Но когато Коул най-после се отдръпна за миг, за да си поеме дъх, Доминик се опита да обуздае емоциите си. Изненадата от срещата отстъпваше място на здравия разум. Не трябваше да позволява целувките му да замъглят разсъдъка й.
— Коул, недей! — каза тя задъхано.
Той я погледна изненадан.
— Какво не искаш да правя?
Трепереща въздишка се откъсна от влажните устни на Доминик.
— Недей отново да правиш това с мен — една сълза издайнически се показа в крайчеца на окото й и се търколи надолу към възглавницата под главата й.
Коул се надигна и седна на края на леглото. Бореше се с огромното чувство за вина, което го измъчваше заради това, че я бе напуснал във Форт Юкон. Да каже „извинявай“, не беше достатъчно.
— Тогава не се върнах при теб, защото смятах, че ще бъдеш по-добре без мен — със златотърсача, който трябваше да се ожени за теб там, в Даусън — той с изненада чу смеха й.
Доминик също се надигна така, че да седне до Коул на ръба на леглото. „Ако само знаеше какво представлява Джек Скрогинс!“ — си помисли тя. Сега обаче Джек бе последният човек, за когото искаше да говори.
— Явно си смятал, че е по-добре за мен да не знам въобще защо си решил да си тръгнеш!
Изненада го студенината в гласа й. Странният й празен поглед също го накара да потръпне. „Какво бе станало с нея в Даусън Сити? Дали краткото време, прекарано в Клондайк, бе отнело невинността й, заедно с желанието й за живот?“ — замисли се Коул, усещайки мъчителна тъга в сърцето си.
— Нямах какво да ти предложа — каза той, свивайки широките си рамене. — Корабът ми потъна и нямах никакви пари.
— Ти мислеше, че главното за мен са парите, нали?
Коул поклати отрицателно глава, поглеждайки в пронизващо сините й очи.
— Не, но знаех, че искаш дом и почтен живот, както и всичко, което съпровожда тези две неща. — Той наведе глава, добавяйки: — Аз не можех да ти дам всичко това.
Доминик погледна към виновното му лице и почувства безизходността на положението, в което се намираха. Наистина искаше всички тези неща — заедно с него. Но бе очевидно, че той искаше нещо съвсем друго. Тя се огледа: малката каюта бе скромно обзаведена. Писалищна маса и стол, легло, рафтове на стената и широк скрин с огледало — всичко бе от скъпо махагоново дърво с много добра изработка. Във въздуха се чувстваше миризма на тютюн, издаваща мъжко присъствие. По стените висяха различни карти и картини, изобразяващи слънчеви плажове. Морето бе неговата любима и тази каюта бе домът на Коул — единственият дом, от който той имаше нужда.
Глава 27
Когато Доминик стана от леглото в каютата на Коул, краката й трепереха. Потокът от чувства, които тя не бе в състояние да контролира, сякаш бе изсмукал енергията от тялото й. Тя бе мечтала да бъде отново с него и сега, когато мечтата й се бе осъществила, изведнъж осъзна, че съвместният им живот никога не можеше да бъде какъвто тя си го бе представяла. Доминик протегна ръка и нежно погали бузата му, докосвайки с крайчеца на пръстите си белега върху едната страна на неговото лице. След това погледна неволно към ръката му. Тънка, едва забележима пурпурна линия пресичаше китката.
— Раната заздравя много бързо — каза Коул, проследявайки погледа й. Искаше да я сграбчи в прегръдките си, да я хвърли на леглото и да прави любов с нея, докато накара искрата на живот да се върне в очите й. Но знаеше, че преди това трябваше да поговорят — нещо, което бяха отлагали твърде дълго.
— Никога не съм ти разказвал как се сдобих с първия белег, нали?
Доминик тръсна глава отрицателно.
— Има много неща, които не сте ми казали, господине — каза тя спокойно. Ръката й погали лицето му. Едва наболите бакенбарди му придаваха още по-пиратски вид. Доминик го гледаше втренчено, попивайки с поглед всяка черта от лицето му, за да го запомни завинаги така, тъй като след малко трябваше да тръгне. Почувства, че лицето му се затопляше под пръстите й, докато тя галеше белега, който му бе причинил болка толкова отдавна.