— Казах ти, че ще говорим, когато се върна, и знам, че се връщам малко късно… — той се усмихна слабо. Виждайки, че за миг в очите й проблесна гняв, той побърза да добави: — Но аз действително бях решил да се върна. Затова съм тук, в Сейнт Майкъл. Отивах в Даусън Сити, за да те видя — погледът му се плъзна надолу към тялото й. Тя бе облечена с широко морскосиньо палто, което се спускаше до бедрата, скривайки от поглед корема й. Дали криеше нещо от него? Дали затова не бяха се уредили нещата между нея и златотърсача, за който тя имаше намерение да се омъжи? Пулсът му се ускори.
— Наистина ли идваше, за да ме видиш? — попита тя с дрезгав глас, усещайки, че очите й отново са пълни със сълзи. Премигна няколко пъти, за да вижда по-добре, но няколко капки потекоха по страните й.
— Предполагам, че най-добре да започна от самото начало — каза Коул, свивайки рамене. — Не искам да се извинявам за действията си. Аз ти причиних болка, Доминик, но сега трябва да ти кажа защо избягах от теб във Форт Юкон — умоляващият му поглед срещна очите й. В сините им дълбини проблесна нещо, което вече не приличаше на гняв, и той усети как сърцето му лудо заби в гърдите.
Тя отдръпна ръката си от бузата на Коул. Искаше да чуе всичко онова, което той имаше да й каже, но се страхуваше… страхуваше се, че можеше да каже нещо, което да я накара да го обича повече, отколкото вече го обичаше — а когато той й кажеше всичко това, тя трябваше да си тръгне поради страха, че тяхната история щеше да завършва всеки път по един и същ начин. Погледът й пак обходи каютата. Тук той имаше всичко, от което се нуждаеше.
Това, което Коул бе видял да проблясва в очите й, изчезна тъй бързо, както се бе появило. Той почувства, че го обхваща паника. Протегна ръце и стисна китките й с отчаян жест.
— Изглежда, за теб няма значение защо си тръгнах тогава?
Доминик не отговори. Имаше значение — и то много голямо значение, — но тя не искаше той отново да я нарани.
— Ще има ли значение за теб, ако ти кажа, че аз… те обичам? — каза той след кратка пауза. Най-после бе казал това! Страхът, който го задушаваше, изчезна, щом видя израза на мокрото й от сълзи лице. Цялото му тяло бе обхванато от тръпки. Блясъкът в очите й бе отговор на всичките му молитви.
— Наистина ли? — прошепна тя. Вътрешно се чувстваше напълно вцепенена. Трудно й бе да повярва. Той й бе казал, че я обича, и всичко в нея — умът й, тялото й — копнееше да откликне на думите му. Но си помисли, че тези три малки думи нищо не променяха. Бе й казал, че я обича, но какво означаваше това? Погледна го, без да каже нищо. Усмивка бе повдигнала ъгълчетата на устата му. В сивите му очи блестяха недоизказаните чувства и любовта му бе изписана на лицето му. Но какво означаваше любовта на Коул? Означаваше ли тя дом, семейство, деца, които да заместят първото дете, което бе изгубила? Всички тези въпроси се блъскаха в мозъка й, когато Коул нежно я придърпа към себе си и я взе в скута си.
— Обичам те — повтори той, когато лицата им бяха на едно и също равнище, така че той можеше да погледне отблизо в очите й. — Искам винаги да бъдеш с мен.
— Наистина ли? — попита тя отново. Дали това означаваше женитба — запита се тя в мислите си.
— Ще отплаваме от това проклето място и никога повече няма да се върнем — каза той, без да споменава, че първо трябваше да доставят в Даусън Сити стоката, която превозваха.
— Така ли? — това не й звучеше като предложение за женитба.
Дълбокият гръден смях на Коул прозвуча вместо отговор.
— Била ли си някога в южната част на Тихия океан? — тя поклати глава отрицателно. — Аз ще те заведа! — това бяха мечтите и сънищата, които той бе сънувал през последните няколко месеци, и сега той ги обличаше в думи. — Ще лежим на слънчеви плажове и ще се любим отново и отново, докато вълните заливат голите ни тела — каза той на глас, забелязвайки червенината, която заля бузите й. Той се засмя отново и я притисна в силната си прегръдка. Той чу — и почувства — развълнуваното й дишане. Отдръпна се, за да види лицето й. Страданието, което бе изписано на него, разкъсваше сърцето му. Той ли й бе причинил всичко това? Или имаше и нещо друго?…
Коул плъзна ръката си отпред върху палтото й, опитвайки се да разбере дали имаше нещо вярно в предчувствието, което го преследваше, откакто се бяха разделили. Талията й бе все тъй тънка, както я помнеше. Знаеше, че ако Доминик бе бременна, по това време вече трябваше да й проличи. Той почувства облекчение. Никога нямаше да се прости, ако се окажеше, че я бе изоставил бременна и сама в това ужасно място, което се наричаше Даусън Сити. Сега се радваше да разбере, че част от вината му бе отпаднала. Едновременно с това го прободе остро чувство на съжаление. Бе започнал да харесва мисълта да стане баща — ако Доминик е майката на детето му.