Четири въжета свързваха парахода с дънерите на дърветата. От кораба дойдоха още трима мъже, които заеха позиции до въжетата, за да следят за безопасното преминаване на останалите пътници. Дори и само като гледаше, Доминик бе обхваната от чувство за съмнение. На всяко едно от въжетата висеше по една жена. Върховете на обувките им се люлееха на няколко инча над тинята. Те мъчително напредваха с по няколко сантиметра и твърде често някоя от тях изпускаше основното въже. Следващите мигове бяха изпълнени с мъчително напрежение, през което жената отчаяно размахваше ръце и крака, докато успееше отново да сграбчи спасителната нишка. Единствено въжето, вързано около кръста, я предпазваше от политането надолу в калта.
Спасителната операция напредваше изключително бавно и поради силния вятър. Страхът, че корабът може да потъне още по-дълбоко в тинята, бе изпълнил мислите на всички пътници. С течение на времето обаче, когато повечето от тях бяха на сигурно, опасенията понамаляха. Късно през деня дъждът най-накрая спря и въздухът като че ли стана малко по-топъл. Когато и последната жена стъпи на брега, от мъглата нямаше и помен.
Доминик не обръщаше никакво внимание на жените, които една по една пристигаха, за да разделят подслона й. Тя оставаше глуха за воплите от изгарящите рани по ръцете, студа и другите неудобства. Очите й не се откъсваха от „Лейди Сузана“, където капитан Хоукинсъс загрижено помагаше на пътниците и екипажа в евакуирането на кораба. С трескаво нетърпение проследи рискованото му преминаване по въжето, защото той изобщо не си направи труда да се обезопаси около кръста. Капитанът беше едър мъж, висок почти шест стъпки без един-два инча, и краката му почти се влачеха по повърхността на тинята. По всичко личеше, че се намира в отлично физическо състояние, защото с лекота местеше ръцете си по въжето и почти светкавично се озова при екипажа, който го очакваше на хлъзгавия бряг.
Доминик си пое дъх и си даде сметка, че за известно време бе престанала да диша. Опита се да се убеди, че загрижеността й за капитана е продиктувана единствено от мисълта, че той щеше да им е нужен, ако искаха да се върнат по-бързо към цивилизования живот. Погледът й отново се премести върху кораба. Ясно съзнаваше, че пътуването им с „Лейди Сузана“ бе приключило. След това погледна зад гърба си. Безлюдната, потънала в мрак долина на Юкон бе покрита с непроходими гори, които опасваха склоновете на суровите, покрити със сняг планински върхове. Сърцето й бе обхванато от злокобни предчувствия.
— Да не повярва човек — чу тя гласа на Силвър Бел.
Момичето смушка Доминик и посочи към мъжете. В ръката си държеше празната манерка от уиски. Преди да увисне на въжето, Силвър бе преполовила съдържанието й, а веднага щом стъпи на здрава почва бе пресушила и остатъка.
— Какво? — разсеяно попита Доминик. Очите й мигновено потърсиха капитана, чиято фигура се извисяваше сред хората от екипажа. Всички те изглеждаха потънали в сериозен разговор за по-нататъшната съдба на кораба.
— Доколкото знам, капитанът винаги остава с кораба си. — По устните на Силвър заигра лукава усмивка, която бе посрещната с ледено мълчание от страна на Доминик. — Хайде де, пошегувах се. Какво толкова те тревожи? Да не би ти и капитанът вече да сте се гушкали под завивките, а?
— Mon Dieu! Ти наистина ли само за това мислиш? — сопна се Доминик. Възмутената й реакция бе последвана от смразяващ поглед, с който удостои и останалите жени.
Силвър сви рамене. На изпоцапаното й, с протекъл грим лице се появи сериозно изражение.
— Какво толкова има тогава?
— Ами например това, че трябва някак си да оцелеем — отсече Доминик. Отвори уста и понечи да допълни мнението си за Силвър, но предпочете да замълчи. Погледна към нея и внезапно бе обхваната от съжаление. В съзнанието й изникна образът на майка й. По всичко личеше, че Силвър съвсем бегло познаваше живота извън пределите на будоара си. Доминик знаеше, че в края на тази авантюра всички те щяха да станат значително по-мъдри, отколкото бяха в началото, в Сан Франциско. Но това щеше да се разбере само ако оживееха.
Доминик забрави за Силвър и видя, че капитанът се качваше към тях. Той не я погледна веднага, но когато стигна горе и започна да оглежда жените една по една, очите му стигнаха до нея и се спряха за миг. Пламъкът, който проблесна в погледа му, премина по тялото на Доминик и прогони сковалия го студ. Тя му отвърна със също толкова упорит поглед, но мимолетното им общуване бе прекъснато от пороя въпроси и хленчене на жените.
Коул отвърна поглед от Доминик. Той заклати глава и търпеливо изслуша истеричните крясъци на някои от пътничките, но леденото изражение, изписано върху напластеното му с кал лице, бързо ги накара да млъкнат.