— Господи! — каза тя. — Държиш се наистина странно. Защо не започнеш да разтоварваш кораба, за да можем да отпътуваме от това ужасно място веднъж завинаги? — Тя се опита да се усмихне съблазнително. — Аз ще пазя топло леглото за тебе.
Опитът й да го заблуди го ядоса още повече, но заедно с това той изпитваше и чувство на страх.
— Какво ти направи той? Нещо толкова ужасно, че да не можеш да кажеш даже на мен ли? — опитът й да изобрази отрицание на лицето си му каза повече, отколкото той искаше да знае. Прегърна я и погледна в очите й. Имаше нещо в тях — нещо толкова дълбоко скрито, че й причиняваше болка даже и сега. Яростта, която изпита в този момент, го накара да забрави всичко останало, макар да виждаше, че тя се страхуваше от неговия гняв. — През цялото време, когато бях далеч от тебе, се страхувах, че може да ти се е случило нещо лошо. Ако нещо наистина се е случило — ако този златотърсач те е наранил по някакъв начин, трябва да зная това!
От гняв очите му бяха станали по-тъмни. В този момент цветът им бе почти като на Джек Скрогинс. Тя се опитваше да разбере причината за внезапното му раздразнение, но й бе трудно да си обясни защо реагираше толкова силно.
— Джек не ме е наранил, Коул. Ти си този, който ме нарани — тя видя, как гневният израз на лицето му се смени със страдалческо изражение. — Извинявай — добави тя, — не исках да кажа, че…
— Вярно е — каза Коул. Той свали ръце от раменете й и наведе глава. Когато погледна отново в очите й, разбра, че се опитваше да прехвърли на някой друг вината за болката, която сам й бе причинил. — Аз съм този, който трябва да се извини — каза той, след това добави: — Вероятно трябва да бъда благодарен, че не ти се е наложило да страдаш повече, отколкото си изстрадала досега. Искам да кажа… — очите му отново срещнаха нейните — когато те оставих във Форт Юкон, имах налудничавата мисъл, че може да си бременна от мен. Не знам как влезе тази мисъл в главата ми, но наистина бях убеден в това, докато не те видях в Сейнт Майкъл. Благодаря на Бога, че това не е било вярно — Коул видя, как кръвта се оттегли от лицето й. За момент си помисли, че тя щеше да припадне.
— Ти… ти си мислил, че може да съм бременна? — каза Доминик, задъхвайки се. Как бе могла да се заблуждава, че можеше да обича един мъж, който бе способен да напусне жената, за която е мислил, че носи детето му? — И все пак ме изостави? — Френският акцент така силно се чувстваше в гласа й, че той едва разбираше думите, които тя изричаше.
Коул разбра, че бе казал най-лошото възможно нещо и че не можеше да върне думите си назад. Можеше единствено да опита да я накара да разбере.
— Мислех, че ще искаш да се омъжиш за злато търсача, и аз… аз реших, че той навярно щеше да се погрижи добре за детето… — Грешка! Изразът на лицето й му каза, че отново бе казал не онова, което трябваше. Спомни си за реакцията на Лутър, когато му бе казал същото. Защо не си бе спомнил за това по-рано, преди да изтърси това глупаво обяснение за втори път?
— Ти… ти си мислел, че… — прошепна Доминик. Тя почувства, че пред очите й притъмнява и тъпа болка свива сърцето й. Докато се мъчеше да овладее безбройните си мисли, в съзнанието й се появи образът на Джек Скрогинс. Това, че Коул я бе напуснал, защото бе сметнал, че тя и детето й са могли да бъдат по-добре с него, бе нещо, което тя не можеше да си представи. Нямаше значение, че Коул не знаеше какво представляваше Джек. Всичко, което имаше значение за нея, бе фактът, че Коул я бе напуснал, въпреки че бе смятал, че тя е бременна от него.
Коул сви безпомощно рамене. Той мразеше себе си в този момент и ако съдеше по израза на лицето й, Доминик изпитваше същото към него.
— Смятах, че постъпвам добре — каза той.
— Добре за кого? За мен и детето ни? Или добре за теб? — гласът й показваше същото презрение, което блестеше в очите й.
Той отново сви рамене.
— Не бях прав. Извинявай — беше му трудно да каже това отново и той се надяваше извинението да разведри атмосферата, но това не стана.
— Извинявай? Господи! — Доминик хвърли одеялото и профуча покрай Коул. Гола, тя отиде до стола, където бяха струпани дрехите й през последните няколко дни, грабна зимното си долно бельо и започна бързо да надява крачолите. Да остане още дори и едни миг в тази стая с този мъж бе непоносимо.
Коул разбираше гнева и, но му се струваше, че тя прекалява с реакцията си. Той стана от леглото и отиде при нея. Тя бързо закопчаваше фланелената си риза.
— Не мислиш ли, че реакцията ти е прекалена? — попита той.
Доминик не му отговори. Тя беше прекалено ядосана, за да говори, а и последното нещо, което искаше, бе Коул да я види да плаче. Грабна високите си черни ботуши и започна да ги обува. Когато се изправи, Коул я хвана за раменете и я обърна към себе си. Тя гледаше надолу към гърдите му, отказвайки да срещне погледа му, и се взираше в мястото, където трябваше да бъде сърцето му, питайки се дали там нямаше празна дупка в действителност.