— Хайде, жено! — каза Коул. Той отново бе раздразнен от поведението й по този въпрос. Опита се да повдигне брадичката й с ръка, но тя продължаваше упорито да се бори и извърна глава настрани. — Казах извинявай. Казах ти, че бях готов да се върна и да поправя стореното. Това е единствената причина, поради която тръгнах отново към това проклето място. Сега можех да плавам далече на юг в Тихия океан. Но не, по дяволите! Аз се върнах заради тази мисъл, която не ми даваше покой — за теб и детето — той замислено погледна към корема й, добавяйки: — Но след като това не е станало в действителност, защо трябва да се караме за нещо, което не се е случило?
— Мислех, че се връщаш, за да ме предупредиш за майка ми — каза тя рязко. Отчаяно искаше да заплаче, но не трябваше да му доставя сега удоволствието да види колко дълбоко я бе засегнал отново.
Коул изсумтя недоволно.
— Да — и за това също. Но главната причина беше, че трябваше да изпълня задълженията си — мимолетният образ на бременната жена в Сан Франциско премина през съзнанието му. Той си спомни как се бе почувствал, когато мисълта, че Доминик можеше да бъде бременна от него, се бе появила в съзнанието му. Даже и сега усещаше странен копнеж. Чудеше се дали, след като толкова много се бяха любили през последните няколко дни, не бе възможно тя вече да носи дете от него.
— Но все пак си мислеше, че ще бъде по-добре, ако се омъжа за Джек Скрогинс? — попита тя с недоверие. Неговите егоистични обяснения и извинения само наливаха масло в огъня. Той чу язвителния й смях. — По-добре да бях мъртва — добави тя. — Тръсна глава, за да прогони отвращаващата мисъл за възможността да бъде омъжена за Джек, и отново си помисли за странните оправдания на Коул. — Ами ако се бях омъжила за него, тогава какво? Какво щеше да направиш тогава, господине? Просто щеше да пристигнеш в Даусън Сити и да кажеш на Джек да се маха? Наистина ли мислиш, че имаш право да си играеш с моя живот? — яростта й се усилваше, докато думите изскачаха една след друга от устата й. — Но вие бяхте прав за едно, господине. Аз никога не съм и мислела, че ще се радвам за това, че загубих нашето дете, но сега благодаря на Бога, че вече няма дете, за което да се тревожим — тя метна палтото на раменете си, добавяйки през зъби: — Не мога да повярвам, че ти направи всичко това, Коул, и точно сега не мисля, че някога ще мога да ти простя!
Коул я гледаше безмълвно, докато тя му обърна гръб и излезе от каютата. Думите й още висяха във въздуха. Коул едва сега осъзнаваше значението на това, което току-що бе казала. Обзелото го вцепенение го прикова на място за още няколко минути. Какво искаше да каже с това, че бе изгубила тяхното дете? Коул сви юмруци. Цялото му тяло пламтеше в трескав огън и съжаление изпълни сърцето му. Той знаеше — винаги бе знаел, — че тя бе бременна от него, когато я остави във Форт Юкон. Сега разбираше и защо изглеждаше тъй тъжна и с празен поглед, когато я бе срещнал в Сейнт Майкъл. „Колко ли е страдала, когато е изгубила детето? — се запита той и мъчителна болка проряза гърдите му. — И какво искаше да каже с това, че е по-добре да е мъртва?“ Ярост се примеси с мъка. Нима Джек Скрогинс бе направил нещо, което бе довело до загубата на детето? Той трябваше да знае — и трябваше да я убеди да му прости.
Коул грабна ботушите си и ги нахлузи на краката. След това взе шапката и палтото от закачалката и слагайки ги по пътя, се втурна навън към долната палуба. Тревожният му поглед се стрелна към мостика, който водеше към пристана. Екипажът бе зает с разтоварването на стоката от „Кораба на свободата“. Доминик не се виждаше никъде.
Глава 30
Когато избяга от Коул, Доминик не знаеше къде отива. Сълзите, които бе успяла да възпре, докато бе с него, сега се стичаха безспирно по бузите й. Как можа да постъпи така глупаво в Сейнт Майкъл? Знаеше, че той бе способен отново да я напусне. Това би трябвало да бъде достатъчно, за да я спре — но вместо това тя отново бе повярвала на сладките му приказки. Всъщност не само заради приказките бе останала с него. Порив на самоосъждане я завладя отново. Тя наистина бе достойна дъщеря на майка си, изглежда. Иначе защо щеше да падне така лесно в прегръдките му — и в леглото му?
В края на дългата главна улица на Даусън Доминик спря, за да си поеме дъх. Погледна надолу към калния път, сега покрит тук-там с мръсен сняг. Вятърът гонеше боклуците по пешеходните пътеки. Хората бързаха, стъпвайки по дъските и гредите, с покрити глави, наведени, за да се предпазят от ледения вятър и слабия сняг. Доминик изпита чувство на безизходност. Запита се дали не бе осъдена да остане в този град. Може би никога нямаше да бъде в състояние да се измъкне от това ужасно място. Погледна през рамо назад, където все още се виждаше „Корабът на свободата“. Коул не беше я последвал. Защо ли се надяваше на това?