През тази безкрайна нощ непрекъснато си повтаряше, че държането на капитана бе такова, каквото трябваше да се очаква след сладострастното им преживяване в дивата гора. Тя неведнъж бе ставала свидетел на отношението на мъжете към майка й, след като веднъж бяха задоволили инстинктите си. Когато жената ставаше ненужна, мъжът си тръгваше. Най-мъчителното за Доминик бе, че тя толкова се бе старала да докаже на капитана, че не е лекото момиче, за което я смяташе. В замяна на това действията й само затвърдиха убеждението му. Добродетелите, които тя бе сигурна, че притежава, се изпариха в момента, в който той я бе докоснал. Тя не падаше по-долу от майка си, с тази разлика, че майка й поне получаваше пари за това, което вършеше. От капитан Хоукинс Доминик не бе получила нищо друго, освен мълчание и студено безразличие. Как можа да постъпи така глупаво? Стомахът й се сви в болезнена топка. Боже Господи! Та тя дори не знаеше малкото му име!
Доминик седеше до огъня, а очите й бяха приковани към мястото, където спяха мъжете. По всичко личеше, че и капитанът страда от безсъние. Доминик забеляза, че той се надига и върти повече от обичайното. Когато първите лъчи на слънцето пробиха тъмните облаци, той изрита одеялото, измърмори нещо и скочи на крака. След това, сякаш усетил, че го наблюдават, бързо се извърна. По лицето му се изписа искрено учудване, когато очите им се срещнаха.
Коул се помъчи да извърне глава, но винаги когато се намесваше тази жена, той биваше обхванат от чувство на безпомощност. Забеляза колко безпомощна изглежда на фона на процеждащото се утро. Въпреки че все още не се бе развиделило напълно, по лицето й ясно се виждаше, че бе прекарала една безсънна нощ. Под очите й тъмнееха сини кръгове, а подпухналите й черти намекваха, че бе проляла немалко сълзи. Коул усети, че краката му се подкосяват. Напразно се опита да потисне наново обзелите го чувства. „По дяволите!“ — това бе всичко, което можа да каже.
Доминик чу сърдития му глас и потрепери, когато го видя да се насочва към нея. Когато се доближи и протегна ръка, тя вече не знаеше какво да очаква от него.
— Трябва да поговорим — каза той и я погледна. Въпреки чувствата, които не искаше да признае, той не можа да сдържи мислите, нахлули отново в главата му. По всичко личеше, че тя се страхуваше от него. Той бе обзет от порива да я притисне отново в прегръдките си, както през изминалата нощ, и да прави това, което бе правил с нея през същата тази нощ. Реши, че следващия път трябваше да бъде много по-различно от първия. Искаше да я люби в някое меко и топло легло, да гали и целува всеки сантиметър от кадифената й кожа, а голите им тела да се слеят без свян и задръжки. Искаше да я люби на дневна светлина, да се любува на младото, стегнато тяло и да съзерцава красивото й лице по време на върховното блаженство. Всичко трябваше да бъде изрядно през този следващ път. Следващият път! По дяволите! Защо оказваше такова въздействие над него? От устата му излезе сърдито проклятие.
Доминик не каза нищо, въпреки че не можеше да си представи за какво можеха да говорят. Плахо му подаде ръка и той грубо я изправи на крака. Твърдото й намерение да не му показва слабостта си я накара да сдържи избликналите сълзи от болката, която проряза изранената й длан. Трескаво премисляше какво можеше да й каже. Нямаше съмнение, че в момента той тържествуваше, че се е оказал прав в предположенията си.
Тя заситни до него и скоро лагерът се скри от погледите им. Водеше я към мястото, където се бяха любили през нощта. Покрай стволовете на големите дървета струеше сивкава светлина, която придаваше тайнствено очарование на гъстата гора. На места широките, подгизнали клони на дърветата опираха почти до земята. Там, където не достигаше слънчева светлина, се белееше тънък скреж. Очите на Доминик изучаваха влажната земя, търсейки следи от среднощната им авантюра, и за свое голямо облекчение не откри нищо.
— Защо не ме предупреди?
Настоятелният глас на Коул прекъсна самосъжалението, в което бе потънала Доминик. Тя го погледна. Въпросът му я обърка. Той продължаваше да я стиска за ръката, но парещата болка в дланта бе станала непоносима.
— Ръката ми, monsieur. Причинявате ми болка — успя да промълви тя.
По лицето на Коул премина учудване. Той сведе глава, отслаби хватката си и обърна ръката й в своята. Гледката го накара тихо да простене. Нямаше нужда да я пита какво се бе случило с ръцете й. Тъй като по време на евакуацията от парахода никоя от жените не носеше ръкавици, ръцете им бяха жестоко ожулени. Лутър им бе дал мехлем, за да облекчат болките си за през нощта. Коул и останалите мъже бяха с ръкавици, когато се придвижваха по въжето, и затова той не знаеше за сериозността на раните по ръцете на жените.