— Не! — рязко отсече Коул. — Приятно ми е да съм с нея и това е всичко. — Лицето му пареше и почти го изгаряше.
— Но тя е наречена за един мъж от Даусън Сити — назидателно напомни Лутър.
— Знам.
— И той си е платил.
— Знам! — отвърна Коул. Той протегна ръцете си и драматично ги отпусна. — Знам, да го вземат дяволите! През цялото време мисля за това, но изобщо не ме интересува. — Той тръсна глава и погледна надолу. Когато отново вдигна очи към Лутър, по развълнуваното му лице се четеше голямо объркване. Той срещна погледа на приятеля си и за известно време и двамата запазиха мълчание.
— Признавам, че не ми е работата да се бъркам в тези неща — каза Лутър и после, канейки се да тръгва, добави: — Просто не искам отново да те гледам как страдаш.
— Това не е същото — възпротиви се Коул и когато Лутър недоверчиво го изгледа, добави: — Този път знам с какво се захващам. Различно е от това със Сузана. Щом пристигнем в Даусън Сити, ще сложа край на историята.
— Просто така?
— Да. — Коул тръгна напред и се опря с гърди до Лутър. — Май трябва да тръгвам колкото се може по-скоро — каза той и погледна небето. Облаците отново започваха да скриват слънцето. — Това време доста ще ни забави.
Лутър изсумтя, но потисна желанието си да изкаже някакво мнение. Не времето щеше да забави Коул. Но той прекрасно знаеше, че не може да въздейства на приятеля си, щом веднъж е решил какво да прави. Знаеше също така, че Коул се самозалъгва. Самият факт, че намеси името на Сузана, показваше, че сравнява чувствата си към Доминик Лавал с тези, които някога бе изпитвал към Сузана Роуланд. Той тръгна редом с Коул и вътрешно възнегодува, защото знаеше, че това увлечение щеше да донесе на приятеля му само неприятности.
Докато вървеше до него, Лутър се питаше дали трябваше да се опита да го откаже от намерението му да вземе със себе си Доминик. Скришом го погледна. По лицето на Коул се четеше напрегната решителност. Той погледна встрани, сякаш усети скрития поглед. Очите им се срещнаха, но Лутър замълча. Думите му нямаше да променят нищо, но той предусещаше, че пътуването на Коул до Форт Юкон щеше да има големи последствия за по-нататъшния му живот.
Глава 6
Доминик не попита Коул защо толкова държеше да го придружава по време на прехода до Форт Юкон. Мисълта, че в продължение на няколко дни щеше да бъде с него, бе твърде примамлива, за да се притеснява от мнението на останалите в лагера. Реакцията на жените, и още повече тази на екипажа, бе доста бурна. Всички бяха съгласни с твърдението, че бе по-разумно жените да останат в лагера, докато някой потърси помощ, и затова решението на Коул да си вземе спътничка озадачи всички.
„Няма ли да е по-разумно да тръгнеш с още двама мъже?“, или: „За какво ти е тази жена, ако пътят внезапно се окаже рискован?“ — това бяха най-често задаваните въпроси. Коул отговаряше на всички с ледено мълчание, което само подсилваше непоклатимото му решение. Един час по-късно той и Доминик напуснаха лагера. Тя бе облякла топли дрехи, които Коул се бе погрижил да осигури и които по нищо не се различаваха от неговите: смачкана шапка с широка периферия, палто, обточено с овча кожа, вълнени панталони, наполеонки, чорапи и високи ботуши, които й бяха малко големи, но при всички случаи много по-удобни от елегантните боти с високи токчета. Мъжките дрехи, с които бе навлечена, бяха огромни и въпреки че горещо желаеше да тръгне на път я въодушевяваше, тя никога не се бе чувствала по-непривлекателна. Но после Доминик си каза, че би навлякла и проста роба от зебло, само и само да може да остане с Коул.
— За колко време ще стигнем до форта? — попита тя, като полагаше усилия да крачи редом с капитана. При всяко по-високо повдигане на краката тя имаше чувството, че ботушите й ще се изуят.
Коул само повдигна широките си рамене. Погледна към Доминик и веднага намали крачка, когато видя усилието, с което момичето следваше ритъма му.
— Всичко зависи от времето и от това какво ще срещнем по пътя.
— Как… какво ще срещнем ли? — заекна тя и в главата й нахлуха образи на диви животни. Думите му затвърдиха опасенията й.
— Мечки, вълци и други подобни — Коул отново вдигна рамене и добави: — Това е една дива земя, момиче. Най-дивата, която можеш да си представиш. — В гласа му прозвуча нотка на преклонение.
— По-страшна ли е от реката?
Устните му се разтеглиха в едва забележима усмивка и той отново я погледна. За миг очите им се срещнаха.