— Реката е една извиваща се и отмъстителна змия. — Той въздъхна дълбоко и добави с копнеж: — Реката е лоша, но не е като да си в океана.
Доминик си спомни за презокеанските си пътувания, веднъж от Париж до Америка и след това от Сан Франциско до Сейнт Майкъл. Тъй като и двата пъти я бе мъчила морска болест, спомените й бяха по-скоро неприятни.
— Пътувал ли си някога през океана? — попита тя. Надменният му поглед я накара да си помисли, че бе казала нещо ужасно. Той спря и я изгледа:
— Прекосил съм толкова океани, колкото дори не можеш да си представиш — възмутено отвърна той. Презрително посочи с ръка калната Юкон. — Да не мислиш, че съм прекарал целия си живот на някой параход с веслено колело по тази прокълната река?
Ненадейната му реакция учуди Доминик и още повече разпали любопитството й:
— Но защо тогава си тук, щом като я мразиш толкова?
— Заради парите — рязко отвърна Коул. — Превозът на стока и пътници до новите селища е доста печеливш в днешно време. — Той отново ускори крачка.
За да го следва, Доминик трябваше почти да тича. На няколко пъти се препъна с огромните си ботуши. Когато отново се изравниха, тя го изгледа. Намръщената му физиономия не потуши желанието й да задоволи любопитството си.
— И само затова ли си тук?
Коул продължи упорито да гледа напред и се запита дали винаги тя говореше толкова много.
— Това е основната причина. Нима и ти не отиваш заради нея в Даусън Сити? — В мига, в който изрече последните думи, Коул мислено се прокле. Той още не знаеше какво точно очакваше от предстоящото им пътуване, но неистово желаеше да бъде с нея и затова безсмисленото й бърборене го отегчаваше.
— Причината да тръгна към Даусън Сини не са па… — Думите заседнаха на гърлото й, защото внезапно Коул вдигна ръка пред гърдите й, за да я спре. Тя възмутено извика, но веднага млъкна, когато чу загрижения му глас:
— Погледни… ей там! — каза той и посочи към един голям смърч.
Очите на Доминик обходиха посоченото място. Откакто бяха напуснали лагера, те стриктно се придържаха към течението на реката. Черните й серпантини ги отвеждаха дълбоко във вътрешността, все по-близо до боровите гори и заснежените планини. Доминик продължаваше да гледа към дървото, но не можеше да разбере защо издрасканата му кора бе заинтригувала Коул. Тя вдигна рамене и го погледна с намерението да продължи прекъснатото обяснение за причината, докарала я в Юкон. Но той така и не й даде възможност да говори.
— Виждаш ли тези следи? — Той се доближи до дървото. Стволът му бе неимоверно широк и имаше поне една стъпка в диаметър. Долните му клони бяха прекършени, а на около осем стъпки над земята висяха парчета охлузена кора. Коул заразглежда следите и тихо подсвирна.
— От какво са? — попита Доминик, застанала до него. Погледът й се плъзна нагоре по дървото. При едно по-внимателно взиране тя забеляза следи от нокти по кората.
— Гризли — отвърна Коул. — И то доста голяма. — Той инстинктивно се огледа и пак погледна към земята. После отново подсвирна и поклати глава. — Виж тук! — каза той и посочи широките следи от лапи, оставени в размекнатата почва. — Тези тук са пресни, съвсем пресни.
Доминик усети как се сковава от ужас, докато разглежда огромните следи, в сравнение с които, нейното стъпало изглеждаше като краче на бебе.
— Как разбра?
— Минала е оттук след дъжда. — Той се изправи и пак погледна назад, сякаш очакваше там да види мечката. Заедно с останалия багаж Коул носеше и една ловджийска пушка, спасена по време на една от акциите до кораба. Инстинктивно той я стисна здраво и постави пръст върху спусъка.
Доминик трескаво наблюдаваше Коул и изтръпна още повече. За първи път попадаше в подобна пустош и страхът от срещата с някое диво животно изкриви от ужас лицето й. Подобно на Коул и тя се огледа уплашено. Буреносните мрачни облаци отново започваха да закриват слънцето. Над гъстата, зловеща гора падна тежка сянка. Доминик почти виждаше ръмжащия звяр, който ги причакваше зад някое дърво. Тялото й се разтърси от неволна тръпка на ужас.
— Най-добре ще е да се отдалечим колкото може по-бързо — каза Коул. — Територията наоколо принадлежи на този приятел. — Той посочи към следите и добави: — Да се надяваме, че е мъжкар, а не някоя женска с малките си.
— Има ли някакво значение? — попита Доминик. Тя забеляза, че се бе вкопчила толкова здраво в пушката, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Безпокойството я караше несъзнателно да стиска ръцете си в юмруци.
Коул замълча и извърна глава от Доминик. Когато се намираше на кораба си, нямаше трудност, която да му се опре. Но тук, сред дивата природа на Юкон, той си даваше сметка, че дебнещите опасности невинаги отговаряха на подготовката му. И въпреки това не беше чак толкова безсилен пред тях.