— Една майка винаги е настроена враждебно и би нападнала дори и без да я дразнят.
Между гърдите на Доминик се стече студена пот. Тя се огледа, обгърна раменете си с ръце и потръпна. В съзнанието й вече изникваха сцени от атаката на мечката. Потърси защита в очите на Коул. Видът му изобщо не я успокои. Той продължаваше разтревожено да се оглежда наоколо.
Когато Коул забеляза, че го наблюдава, внезапно изпита срам. Той се помъчи да си припомни, че обикновено не се огъваше пред опасностите. Запита се кога щеше да се превърне от мъж, който постоянно се извръщаше, дебнейки незнайния враг, в мъж, за който рискът не значеше нищо. Коул разкърши рамене и отслаби хватката на оръжието.
— Не виждам защо трябва да се притесняваме за нещо, което вероятно няма да се случи.
Очевидната промяна, настъпила в държането на Коул, понамали опасенията на Доминик. Тя поклати глава и се насили да се усмихне.
— По всяка вероятност старата мечка изгаря от желание да се срещне с нас почти толкова, колкото и ние с нея.
Коул не се сдържа и се засмя. Тя беше толкова невинна. Той се зачуди как е могъл да я вземе за проститутка и мислите му веднага се насочиха към основната причина, заради която я бе взел със себе си. Тази красива жена криеше много тайни и той бързаше да стигнат до подслона за през нощта, за да започне да я разпитва.
— Хайде, да не губим ценно време от деня — припряно я подкани той. От предишните си пътувания по Юкон той си спомняше, че на няколко мили по-нагоре от мястото, където се намираха, имаше една изоставена барака. Именно в нея възнамеряваше да прекарат предстоящата нощ.
Без да засяга повече темата за мечката, Доминик зае мястото си до Коул. Въпреки че не даде явен израз на страховете си, те не я напуснаха, докато напредваше мъчително по разкаляния път. Черните облаци висяха заплашително над главите им, но за щастие все още не валеше. От време на време тишината бе разкъсвана от далечния крясък на някой гмурец или от воя на самотен вълк. Всеки нов и непознат звук ужасяваше Доминик, и дори невинните животни, които срещаха по пътя си, като таралежи или канадски елени, не намаляваха страховете й от срещата с мечка.
— Тук в Юкон винаги ли вали така? — попита Доминик, когато забеляза, че Коул гледаше към небето.
— Не. Обикновено вали сняг. — Той я погледна и добави: — Преди няколко седмици по реката имаше още лед. — После промърмори: — Сега тази проклета река е само едно огромно блато. Всичко е объркано в този край.
Доминик реши да не го пита повече за Юкон, защото усети, че темата го дразнеше. Освен това и тя споделяше чувствата му, въпреки че за първи път стъпваше по тези земи. Тя се помъчи да потисне страха си и се опита да влезе в ритъм с крачката на Коул. Последното нещо, което искаше, бе да го накара да съжалява за това, че я бе взел със себе си.
— Нека да продължим, monsieur, искам да кажа, Коул. Не съм уморена — каза тя, когато спътникът й се спря за третата поред почивка през този следобед.
Устните му се разтеглиха в многозначителна усмивка, а лявата му вежда лекичко се повдигна нагоре при мисълта за това, което ги очакваше в бараката.
— Можеш да ми предлагаш каквото си искаш, но аз съм този, който ще решава кога да почиваме! — Работата беше там, че той не искаше да я преуморява твърде много преди падането на нощта. Коул се наведе и повдигна периферията на шапката й. Усмивката, която озари ясните й сини очи, накара сърцето му бясно да затупти. Намусената му физиономия се замени от явното нетърпение да усети близостта й. — Чака ни още много път — дрезгаво провлачи той.
Доминик поклати глава с разбиране, но колкото и да беше наивна, успя да забележи проблесналата искрица на желание в наситено сивите му очи. Унесена в мисли за предстоящата нощ, тя храбро вървеше редом с него. По тялото й преминаха нетърпеливи тръпки, които бяха последвани от сладостната болка на предстоящите ласки.
Късметът им работеше, защото през деня почти не валя, ако не смятаха редките капчици дъжд, на които не си струваше да обръщат внимание. Коул продължаваше да я води по невидимата пътека по течението на реката. От време на време, когато трябваше да заобиколят някоя скалиста канара или да прекосят някое по-дълбоко дере, тя изчезваше от погледа им. Коул обаче упорито се придържаше близо до водата, защото така вероятността да се изгубят в дивите гори бе почти минимална.
— Ето едно място, където можем да пренощуваме — каза Доминик, когато минаха покрай един скален навес, защитен от гъсти храсти от едната си страна, а от другата — от няколко високи бора. Денят постепенно си отиваше и надвисналият мрак удвои страховете й да не срещнат мечката. Малката пещера едва ли щеше да ги предпази, но поне нямаше да са на открито. Освен това, ако завалеше дъжд, щяха да бъдат на сухо.