Коул почти не обърна внимание на заслона.
— Знам едно по-добро място. — В гласа му прозвуча увереност, в която той вътрешно не беше убеден. Мислеше, че ще стигнат до бараката преди падането на нощта, но колкото повече напредваха, толкова повече започваше да се страхува, да не би да я бяха подминали при заобикалянето на някоя скала. Нощта наближаваше и Коул стана неспокоен. Ако не откриеха бараката, трябваше да потърсят нещо подходящо. Той искрено се надяваше да не съжалява, че не се съгласи с предложението на Доминик.
Доминик разбра, че Коул познаваше местността и се отпусна.
— Близко ли сме вече до някой лагер или къща? — попита тя. После вдигна глава и изпитателно погледна към Коул, но мракът й попречи да види лицето му.
— Тук наоколо няма живо човешко същество — отсече той. После спря, присви очи и се загледа в нещо точно пред тях. От устата му излезе въздишка на облекчение. — Но я виж какво ни чака ей там — тържествуващо обяви той.
Доминик проследи ръката му и се обърна към него:
— Барака ли е?
Той бързо закима и силно се надяваше да открие някакви удобства между грубо скованите й стени. Във въображението му нахлу образът на Доминик, излетната върху меко и топло легло.
— Хайде да съберем малко дърва и да се подслоним вътре — предложи той. Забързаните му крачки засилиха ентусиазма, прозвучал в гласа му. Той бързо се спусна напред и се наведе да събира падналите изпочупени клони на смърчовете, разпилени по земята.
Въодушевлението му обхвана и Доминик. Тя се засмя и се затича надолу. Докато събираше сухите клони, мислите й се изпълниха с похотливи видения, които не се различаваха от тези на Коул.
— Откога знаеш за съществуването на тази барака? — попита тя, когато стигнаха до постройката.
— При всяко пътуване до Даусън Сити минавах покрай нея.
Той се спря пред вратата и пусна наръча дърва на земята. Въпреки че не очакваше тя да бъде заключена, той изпита облекчение, че нямаше да им се налага да влизат с взлом. Вътре ги посрещна спарена миризма, но в сравнение с влажния въздух отвън бараката бе истински дом.
— Откога ли не е стъпвал човешки крак тук? — попита Доминик, докато влизаше. Тя примига няколко пъти, за да свикне с мрака.
— Пуста е от близо година, но изглежда доста солидна. — Коул знаеше, че дървените трупи бързо изгниваха заради влажния климат. Истинско щастие беше, че тази барака бе построена от големи трупи, които засега устояваха на плесента и влагата. Имаше и две малки прозорчета, покрити с парчета стъкло, но те бяха толкова мръсни, че трудно пропускаха светлина. Когато свикна с тъмнината, Коул се запъти към каменното огнище. До него се издигаше малка купчинка сухи дърва. Коул натрупа и своя наръч и подаде торбата си на Доминик.
— Вътре има завивки — каза той. Гласът му прозвуча твърде високо и леко затрепери. После се опита да успокои туптенето на сърцето си и коленичи, за да разпали огъня.
Доминик колебливо пристъпи напред и мълчаливо повдигна торбата. Хаотичните мисли, объркали главата й, я оставяха безмълвна. Тя се огледа, задържайки очи върху оскъдната покъщнина. В средата имаше една маса без столове, а до стената в дъното се открояваха контурите на легло. Краката й сами я поведоха към него. Тя спря, пусна торбата на Коул до краката си и пипнешком извади одеялата. После с треперещи ръце постла едното от тях върху коравия дюшек. Изранените й длани леко я наболяваха. Каза си, че трябва да потърси мехлема, но мислите й мигновено бяха отнесени от представата за нея и Коул, лежащи на леглото. Единствената й болка в настоящия момент идваше от факта, че се налагаше да чака, докато виденията се превърнеха в реалност.
Коул я чу да се приближава. Той положи неимоверни усилия да остане на място, докато тя оправяше леглото. Присъствието й близо до него отвличаше вниманието му и той все не успяваше да запали огъня. Тя коленичи и той усети лекото й дихание. След няколко неуспешни опита най-сетне той изтръгна чаканата искра от двете дървени пръчици.
— Сега ще се стоплим — каза той. Гласът му звучеше дрезгаво, а дишането му бе учестено. Той се изправи, после се наведе, хвана Доминик и я привлече към себе си. Телата им силно се притиснаха, сякаш се мъчеха да се слеят в едно. Мигновено потърси устните й. Огънят, който лумна в него, бе много по-ярък от всеки огън в истинско огнище. Той мислеше първо да вечерят, но сега най-малко от всичко се нуждаеха от храна.