Останаха неподвижни в продължение на няколко минути. Коул се помъчи да нормализира дишането си и да върне предишните си мисли. Ясно съзнаваше, че я бе любил подобно на разгонен бик, но беше убеден, че и тя бе завладяна от същата трескава жажда. Доминик въздъхна дълбоко и се отдръпна назад, за да го вижда по-добре. Очите им се срещнаха в любовен порив. Коул се сети за тревогите си от сутринта. Думите и въпросите, които искаше да каже, заседнаха в гърлото му. Ако тя не се бе надигнала и не бе докоснала белега по лицето му, той сигурно щеше да намери сили за обяснение.
Пръстите на Доминик нежно проследиха резката от ъгълчето на окото до долния край на скулата. Тя забеляза потрепването му, но не отдръпна ръката си.
— Откъде го имаш? — В нежния й глас прозвуча любопитство. Връхчето на пръста й продължаваше да се опира в края на белега. Защитната маска, която се появи на лицето му, и гневните искрици в очите му я накараха да потрепери.
— В бой със саби — рязко отвърна той. После се отдръпна, прокашля се и нервно започна да закопчава панталона си. — Навън грее слънце и май можем да кажем довиждане на лошото време.
За известно време Доминик не каза нищо. Тя го гледаше и си представяше жестоката минала битка. После си спомни, че във Франция мъжете често се дуелираха, за да спечелят благоволението на някоя дама. Очите й продължаваха да следят непроницаемата физиономия на Коул и резките му движения. Не бе много трудно да си представи как един смел мъж като него се сражава за любовта на някоя жена. Това, което я учудваше обаче, бе, че по всяка вероятност той бе загубил и битката, и жената.
— Умирам от желание да хапна нещо. Имам чувството, че дори и буламачите, които ядяхме на кораба, ще ми се сторят като царска трапеза. — Думите му се изляха като порой. Той отиде до огъня, грабна един клон и разрови тлеещите въглени. — Това може да е последната ни топла храна, преди да се доберем до Форт Юкон — добави той. После се сети за мечешките следи. Не трябваше да оставят нищо, което да възбуди апетита на звяра.
Доминик несръчно слезе от масата. Дрехите й и одеялото се търкаляха по земята. Нямаше как да не мине покрай него. Тялото й пламна и по гърба й заблестяха малки капчици пот. Въпреки че бе целувал и галил всеки сантиметър от нея, тя продължаваше да изпитва известен свян, докато събираше дрехите си. Точно когато минаваше покрай него, Коул се извърна. Тя забави крачка и преглътна. После понечи да направи следващата крачка, но той отново я взе в прегръдките си.
Зарови лице в гъстите вълни на косата й. Дишаше тежко и я държеше здраво, без да я пуска.
— Нараних се, когато се дуелирах заради една жена на френската Ривиера — неочаквано каза той. Собственото му признание го учуди. Той не бе споделял за Сузана с никой друг, освен Лутър, и то само защото приятелят му бе станал свидетел на поражението му.
Доминик запази мълчание. Тя изпита остра болка и по необясними причини думите му обвиха сърцето й със силно отчаяние.
— Сигурно много си я обичал — промълви тя и впи пръсти в гърба му.
Коул отново въздъхна:
— Наистина я обичах, но това беше много отдавна. Чувствата ми са мъртви от дълго време.
Той усети как Доминик нервно закърши пръсти зад гърба му. Не знаеше защо бе подел този разговор и какво очакваше от нея.
— Аз… — погледна Доминик, а в главата му се лутаха противоречиви мисли.
Остра болка проряза сърцето на Доминик. Видя объркания му поглед, но и самата бе обхваната от несигурност. Дали не искаше да й подскаже, че вече не можеше да се влюбва? А какво щеше да направи, ако тя му кажеше, че вече не искаше да ходи в Даусън Сити… че го обича и че докато е жива, няма да може да живее с друг, освен с него?
— Трябва да ти кажа… — започна тя; гласът й трепереше, също както и краката й — … за Даусън Сити.
Той сложи ръка на устата й, за да я накара да замълчи.
— Не искам да говорим за това. — Той не можа да успокои бясното туптене в гърдите си. Имаше чувството, че гръдният му кош ще експлодира.
— Искам да мисля само за това, което ни предстои. — В гласа му прозвуча отчаяние и той добави: — Не искам да мисля за това, какво може да ни донесе утрешният ден и… — той внезапно замлъкна. Най-много от всичко мразеше да мисли за Даусън Сити и за мъжа, който трябваше да се ожени за Доминик. Разумът му подсказваше, че бъдещето едва ли щеше да бъде такова, каквото искаше. Поне да имаше какво да й предложи. Отново въздъхна и се наведе, за да успокои треперещите й устни. В очите й заблещукаха сълзи и той усети лека пареща болка и в своите. После си каза, че това вероятно бе заради лютивия дим от огнището.