— От дете.
— А от Франция направо в Сан Франциско ли дойде?
Тя поклати отрицателно глава, но продължаваше да е с гръб към него:
— Не. Когато напуснахме Париж, първо пристигнахме в Ню Орлийнз.
— Това, че говориш в множествено число, означава ти и семейството ти, нали? — Коул видя, че тя се напрегна. Искаше да погледне лицето й, но тя само поклати глава. И тъй като продължаваше да мълчи, той се опита да я предразположи: — Като дете родителите ми ме заведоха във Франция. Тогава посетихме и Англия. — Съзнаваше, че тя едва ли се интересува от детството му, но по необясними и за него причини почувства нужда да говори за миналото си. — Искаха да получа добро образование и дадоха всичките си спестявания, за да ме отведат в Европа, щом навърших тринадесет години. — Той се подсмихна при спомена за ужаса, изписан по лицата на набожните му родители, когато отказа да поеме бащиния бизнес — един универсален магазин в Охайо. — Веднага щом се озовах на кораба, разбрах, че един ден ще стана моряк. И когато навърших осемнадесет, се върнах при морето.
Доминик бавно се обърна и избърса потеклата сълза по бузата си. Очите му блестяха и издаваха огромната му страст към морето. Тя си спомни за реакцията му, когато го бе попитала защо вече не плава по океаните. Погледът й падна върху белега, прорязал лицето му. Тя си помисли, че битката и причината, поради която се намираше в тази дива страна, бяха свързани по някакъв начин, но още преди да отвори уста, за да го попита, Коул внезапно смени темата:
— Хайде да хапнем набързо и да тръгваме! — изломоти той. После забеляза, че тя гледаше белега му, но още не бе готов да говори за Сузана. По дяволите! Та той изобщо не желаеше да говори за Сузана! Дълбоките следи, които тази жена бе оставила в съзнанието му, се бяха оказали много по-устойчиви от грозния външен белег и не можеха да бъдат заличени толкова бързо.
Глава 8
Утрото не премина според предвижданията на Доминик. Те мълчаливо изядоха закуската, оправиха багажа си и напуснаха бараката. Доминик се обърна, за да види за последен път недодяланата постройка, и очите й се напълниха със сълзи. Бе сигурна, че едва ли някога щеше да преживее една толкова прекрасна и необикновена нощ като предишната. Помъчи се да запечата картината на грубите дървени стени, сгушени под клоните на високите арктически смърчове. Хармонията между бараката и заобикалящата я природа бе необикновена. Вътрешно бе убедена, че няма да забрави и най-малката подробност от това вълшебно място и пламенната нощ на диви страсти, споделени между нея и Коул.
— Доминик? — извика я Коул и я откъсна от унеса. — Да не си забравила нещо вътре? — Той още не й бе казал за мечите следи, защото сметна, че е излишно да я тревожи допълнително. Колкото по-бързо се отдалечаха от това място, толкова по-сигурен щеше да бъде. Освен това се надяваше много скоро да излязат от територията на гризлито.
Доминик потисна сълзите и поклати глава:
— Не, нищо не съм забравила. — Тя се помъчи да се усмихне и откъсна очи от бараката. После се завтече към Коул, който вдигна глава, за да разгледа небето.
По него се рееха няколко малки облачета, но влажният студен въздух продължаваше да ги обгръща в ледената си пелена. По земята само тук-там имаше малки локви, така че можеха да се придвижват по-лесно. Когато наближи пладне, слънцето напече по-силно. Коул добре познаваше лятото в Юкон. Тогава се редуваха проливни дъждове и периоди на тежка горещина, през която се вдигаха огромни облаци от комари кръвопийци, нападащи всичко живо, което мърдаше или дишаше. Когато денят започна да преваля, последните му опасения се потвърдиха.
— Какво е това? — попита Доминик, докато изкачваха малък хребет, а погледът й падна върху една тясна, лишена от дървета клисура.
Коул спря и присви очи.
— По дяволите! — процеди той. После остро си пое дъх и добави: — Това, момичето ми, е нещо много по-опасно и от най-голямото гризли по тези места.
Изпълнена с лоши предчувствия, Доминик погледна към черния облак, който висеше във въздуха над сечището.
— Но какво…
— Арктически комари — натърти Коул. Той потупа сака си. — Вътре имам едно предпазно мазило, което взех от кораба. Когато слънцето напече, тези малки демони винаги са готови за атака.
Доминик тихо извика, докато наблюдаваше как точно пред очите й облакът постепенно започна да се раздува. Тя избърса струйката пот от челото си и усети, че започва да се задушава от горещина, навлечена в дебелите си дрехи, които бяха започнали да лепнат по запотеното й тяло. Тя вдигна ръце и понечи да свали шапката си.