Не сваляй нищо от себе си — нареди Коул и започна да рови в торбата. — След малко ще имаш нужда от всичките парцали върху себе си и дори от още толкова.
— Ужасно е топло — изхленчи тя, но той я отряза:
— По-добре да ти е горещо, отколкото да усещаш жилото на тези негодници. — Сивите му очи излъчваха няма заплаха, когато Доминик понечи да протестира. Тя замълча. — Ето — каза Коул, когато откри това, което търсеше. В ръката си държеше желязна кутийка със свинска мас. — Разтрий мазилото по дрехите и по всички оголени части на тялото! — После погледна към клисурата и добави: — Побързай!
Усетила напрежение в гласа му, въпреки силната горещина Доминик бе обхваната от ледени тръпки. С треперещи ръце тя свали капака на кутийката. В ноздрите й нахлу задушлива миризма. Тя се закашля и веднага затвори капака.
— Вътре има креолин — каза Коул и измъкна кутийката от ръката й. Той махна капака, сбърчи нос от острата миризма, но се насили да гребне с пълна шепа от сместа. После, без да губи време, размаза гъстата мазнина върху палтото на Доминик. Когато тя понечи да се отдръпне, той я настигна и добави: — Чувал съм разкази за животни, подивели от ухапванията на тези насекоми. — Тя се закова на място и го изгледа изпод периферията на шапката си. Като се убеди, че бе приковал вниманието й, той назидателно продължи: — Дори и гризлитата се страхуват от тях — и посочи с глава към огромния рояк.
Доминик проследи погледа му. Тя неволно извика. Жужащият тъмен облак се насочваше право към тях. Тя сграбчи кутията и започна трескаво да нанася задушливата смес по дрехите, лицето и ръцете си.
Коул се мажеше и премисляше възможностите им за изход от ситуацията. Никак не му се искаше да се отдалечава от реката. От собствен опит знаеше, че комарите се въдеха по ниските и предимно влажни части. Мислите му бяха прекъснати от внезапната атака на първите разярени насекоми. Те връхлетяха отгоре му като ударна вълна и въпреки че Коул беше подготвен, той отвори уста, за да си поеме дъх, зашеметен от силното течение. После бързо я затвори, но бе твърде късно. Вдишвайки, той бе погълнал немалко комари. Помъчи де са изплюе колкото можа, но страхът, че може да нагълта още, го принуди да погълне остатъка. После потисна желанието си да повърне и потърси Доминик.
Шокът от атаката на комарите я бе накарал да застине, забравила за всякакво движение. Когато чувството й за самосъхранение надделя, тя отчаяно започна да маха с ръце, опитвайки се да отблъсне задушаващия я облак. Също както Коул, и за голям свой ужас, тя откри, че виковете й вкараха гадините в устата й. Като се задъхваше и кашляше, тя се опитваше да изплюе насекомите и в същото време хаотично размахваше ръце.
Решението на Коул да напуснат долината последва мигновено. Той сграбчи Доминик за ръката и я повлече далеч от реката. Въпреки че преплиташе крака и често се препъваше, тя бързо се окопити и застана до него. Тръгнаха с бърза крачка, като се отказаха да тичат. Горещината и тежките дрехи ги бяха омаломощили. Двамата напредваха, като избягваха да говорят. Насекомите ги последваха, кръжейки около главите им, и напираха да влязат в устата им всеки път, когато се мъчеха да си поемат дъх. Въпреки маста и креолина, ПО дрехите им полепнаха цели рояци от досадните насекоми. От време на време тънките им жестоки жила пробиваха дебелите пластове на дрехите и се впиваха в кожата, за да се насмучат с кръв.
След известно време Доминик престана да обръща внимание на болезнените убождания. Тя се опитваше да не мисли, че вече бе полудяла.
Когато навлязоха в боровите гори в подножието на планината, Коул преустанови за малко трескавото бягство и отново извади кутията с мас. Двамата мълчаливо се намазаха отново с оскъдната защита. За известно време комарите ги оставиха на мира. Но щом Коул започна да влачи Доминик навътре в гъстата гора, те отново зажужаха около главите им. Коул вървеше напосоки, но пътят му упорито водеше все по-нагоре към гъстите борови гори. Единствената му цел бе да се спасят от тези кръвопийци. Беше чувал, че по високите части, където духаха силни ветрове, комарите бяха рядкост, и искрено се надяваше това да се окаже вярно.
Доминик имаше чувството, ще всеки момент ще падне. Но ако се опитаха да спрат дори само за миг, комарите щяха да ги довършат. Надеждата, че може би щяха да се изплъзнат, бе единственото, което я крепеше. Най-накрая, след известно време, което й се стори цяла вечност, слънцето започна да залязва, въздухът застудя и като по чудо комарите преустановиха набезите си.
— Тук ще прекараме нощта — обяви Коул, когато насекомите изчезнаха. Той нервно се огледа наоколо. Около тях се издигаха високите стволове на арктическите борове. Те бяха единственият растителен вид по тези места и се отличаваха с тънки стебла и хилава корона. Но Коул не се интересуваше от това дали имаха клони или не, той просто се радваше, че най-сетне бяха оставени на спокойствие. — Никога няма да разбера как е възможно някой да иска да живее по тези проклети места — промърмори той, докато сваляше шапката си. По страните му се стекоха струйки пот, които той рязко обърса с ръкавицата си. После пусна торбата на земята и подпря пушката до нея. Ръката и рамото му бяха изтръпнали от тежестта й, но той знаеше, че се нуждаеха от всичко в нея.