Доминик спря до него и също свали шапката. Прохладният нежен ветрец погали запотеното й лице. Имаше чувството, че се бяха добрали до райските врати. Дрехите й лепнеха. Грубата тъкан на ризата и вълнените панталони бе прежулила кожата й. Мислено подкрепи Коул в мнението му относно това място, но бе твърде уморена, за да го каже на глас.
— Добре ли си? — попита Коул и за миг загърби грижите си, за да й помогне да свали тежкото палто. Лицето й бе зачервено и подпухнало от ухапванията на комарите. Той си помисли, че преди да легнат да спят, трябваше отново да се намажат с мехлема.
Доминик едва намери сили да кимне. Знаеше, че бе жива, защото смъртта едва ли можеше да бъде толкова окаяна. Тя си представи вана, пълна с благоуханна вода, чисти дрехи и пухено легло. После тихо простена. Ръцете на Коул я подхванаха отзад. Тя се опря до силното му тяло, виждайки в него единствената си опора. Подпряната му на главата й брадичка тежеше като олово. Тя имаше чувството, че я прониза силна болка, която премина като острие на нож през тялото й и подкоси краката й.
— Най-добре е да си починем — тихо каза Коул. Той видя, че тя съвсем бе отпаднала. Притесни се да не се разболее, защото тук, насред голямото нищо, той едва ли можеше да я спаси. После с нежелание я пусна и потърси торбата си, откъдето измъкна завивките им и ги постла под близкото дърво.
Докато Коул приготвяше постелята, Доминик така и не помръдна. Гледаше към него с невиждащ поглед. Лицето й бе пребледняло и тя изглеждаше като изпаднала в транс.
— Какво ще кажеш да похапнем? — попита той. Тя отрицателно поклати глава. Коул сериозно се разтревожи. — Трябва да хапнеш нещо, за да възстановиш силите си. — Тя отново поклати глава.
— Прекалено съм уморена, за да ям — отвърна Доминик. Гласът й издаде изтощението, обхванало тялото й. Замаяното й съзнание се раздираше от рационални и ирационални съждения. Силно желаеше да каже на Коул колко го обича. С всяка изминала минута, прекарана заедно с него, чувствата й ставаха все по-силни. За краткото време, през което бяха заедно, те бяха познали висините на страстта и дълбините на трагедията. Преживяното я бе заредило с чувства, които нямаше да я напуснат, докато беше жива. Искаше да разбере какво чувства Коул и дали двамата щяха да останат заедно, след като това изпитание приключеше. Единствено искрицата здрав разум, останала в съзнанието й, я възпираше да не залива точно сега Коул с подобни въпроси.
— Ела тук, момиче — каза Коул, а в гласа му прозвуча строгост, която хората от екипажа му добре познаваха. — Няма да споря с теб. Сега ще те намажа, а после ще хапнеш малко! — Тя учудено вдигна глава, заинтригувана от променения му глас. В очите й проблесна гневна искрица, която бе повече за предпочитане в сравнение с отчаяния й вид преди малко.
— Какво казахте, monsieur? — отвърна Доминик. Тя беше твърде уморена и емоционално изтощена, за да му позволи да й говори като на малко дете. Гневът й се засили. Вирна глава, сложи ръце на кръста и предизвикателно впери очи в него.
Коул се усмихна широко.
— Признавам, че си те бива. Да знаеш как ме притесни преди малко. — Той пристъпи към нея, но далечният вой на един самотен вълк смрази кръвта му и той се закова на място.
Доминик обви раменете си с ръце и потрепери.
— Какъв отчаян звук.
Коул се насили да забрави за вълка и се приближи към Доминик.
— Хайде да вечеряме. Можеш да избираш между консерва с боб и бисквити. — После спря достатъчно близко, за да може да се наведе и да я целуне.
Доминик вдигна глава, водена от намерението да продължи започнатия разговор. Но когато видя зачервените, възпалени следи от ухапванията по лицето му, тя се отказа от намеренията си. Инстинктивно вдигна ръка и опипа лицето си. Очите й се разшириха и тя изохка. Едва сега усети колко много я бяха изпохапали. Лицето й пламна, прободено от хиляди невидими иглички.
— Mon Dieu! — дрезгаво промълви тя и започна яростно да се чеше.