— Вълшебният мехлем на Лутър ще те облекчи — каза Коул. — Не ги разчесвай, защото ще ти останат белези. — Той забеляза, че очите й бегло се спряха върху стария му белег. Тя отвърна глава и безропотно му позволи да свали ръцете й долу. Коул усети, че страните му пламнаха. Никога не бе обръщал внимание на белега си, но сега се запита дали в очите на Доминик не изглеждаше прекалено грозен и отблъскващ. После си каза, че това няма значение, защото когато стигнат в Даусън Сити, тя повече нямаше да го погледне. Тази мисъл само засили болката от белега и мъката, разкъсваща сърцето му.
— Нека аз първо да те намажа — предложи Доминик. Тя бе видяла острата болка, преминала по лицето му, на фона на която, собствените й притеснения изглеждаха незначителни.
Коул усети как по тялото му премина гореща вълна. Той се запита защо вече бе станал неспособен да сдържа или да скрива вълнението си. После се дръпна, пусна ръката й и се обърна.
— Ще взема мехлема — дрезгаво каза той и отиде да го извади заедно с храната за вечеря. Като тръгваха, той взе храна за три дни, защото смяташе, че за това време щяха да се доберат до форта. Вече преваляше вторият от тях, и сега, в откритата планина и далеч от реката, Коул не знаеше дали нямаше да изчерпат провизиите си, преди да стигнат до целта. Без пътеводната нишка на реката Коул се съмняваше дали изобщо някога щяха да намерят форта. В клоните на дърветата повя хладен планински вятър, но не успя да потуши пораженческото настроение, обхванало душата му.
— Дай ми това — каза Доминик и взе мехлема от ръцете му. Тя видя, че след като бе оставил обратно торбата на земята, той се разтресе от студ, а на лицето му се появи някакво отнесено изражение. Коул премига няколко пъти, чувайки гласа й, а после я погледна.
— Седни тук — нареди му тя, посочвайки към завивките до дървото. Стори й се, че по лицето му пробяга искрица смущение.
— Хайде да се намажем едновременно — предложи той и се помъчи да отхвърли притесненията си относно местоположението им. Утре отново можеше да започне да се притеснява.
Те седнаха с кръстосани крака един срещу друг и лекичко размазаха мехлема по лицата си. Нощта ги бе обгърнала с тъмното си було, така че Доминик не можеше повече да вижда сивите му очи. Тя обаче усещаше нежния му допир, който успокояваше раните от ухапванията. Побърза да му отвърне със същото. Долната част на лицето му бе покрито от гъсто наболата брада. Доминик пипаше внимателно с връхчетата на пръстите си, като се стараеше острите косъмчета да не ожулят възпалените й длани.
— Готова ли си да хапнеш нещо? — попита Коул, когато двамата приключиха със санитарните грижи. Той я чу да въздъхва и се учуди, когато тя се притисна до него, прегръщайки го през кръста. Той я взе в прегръдките си. После се облегна на дървото и изпъна крака, за да я прихване по-удобно.
— Искам да поговорим — каза Доминик. Тя чуваше как бие сърцето му. Равномерният му ритъм я успокояваше и тя усети, че клепачите й натежаха.
— За какво? — Коул се опита да бъде сериозен, но главата му гъмжеше от трескави мисли. Имаше да й казва толкова неща…
— За теб и… мен.
Гласът й беше много тих, но Коул разбра. Осъзна, че мислите й кръжаха около същата тема като неговите и внезапно бе обзет от паника. Нещо го стегна под лъжичката.
— К… какво за нас? — успя да промълви той.
Изтощението на Доминик много скоро надделя над съпротивата й да остане будна. Отчаяно искаше да говори с него, но усети, че постепенно започва да пропада в някаква огромна бездна.
— За Даусън… — думите се откъснаха от натежалия й език и се стопиха.
Коул усети как тялото й се отпусна, а дишането й стана равномерно. Последните й думи продължаваха да кънтят в главата му. Какво ли искаше да му каже за Даусън Сити? Коул въздъхна дълбоко. Възелът в стомаха му се затегна. Той изпита силното желание да я събуди и да я попита какво имаше да му казва. Но веднага след това бе завладян от собствените си тревоги. Мислите му се върнаха назад към дните, когато бе капитан на истински кораб. Тогава имаше пари, власт и самоуважение. Можеше да постави целия свят в краката на Доминик. А сега не можеше да й предложи нищо. Докато не си възвърнеше поне една малка част от изгубеното, как изобщо можеше да й говори за любов? Тя поне имаше някакво осигурено бъдеще в Даусън Сити.
Коул затвори очи, но не можа да заспи. Ръката му галеше гърба на Доминик. От нея се носеше миризма на мас и креолин, но Коул не й обръщаше внимание. По време на дългата нощ той мислеше само за две неща: за това колко много я обича, и за това колко щеше да страда, когато трябваше да й каже сбогом.