Глава 9
Тази нощ Коул почти не мигна. Всъщност, откакто бе срещнал Доминик, той почти не спеше. През цялото време я държа в прегръдките си, изпаднал в плен на самосъжалението. Малко преди разсъмване успя да задреме, но много скоро един странен шум го накара да отвори очи. Той се напрегна и се помъчи да разбере какво беше това. Нещо се движеше сред близките дървета. Внимателно измъкна ръцете си изпод спящото момиче. Доминик леко се протегна, докато я полагаше върху завивката. Устните й се закръглиха в лека въздишка, но тя продължи да спи. Коул се вгледа в лицето й. Ухапванията на комарите бяха избледнели до малки червени точици, а следите от вчерашното изтощение бяха изчезнали напълно. Коул я сравни със спящ ангел. Понечи да погали бузата й, но внезапно до ушите му достигна още един нов шум и ръката му замръзна във въздуха. Звуците приличаха на приглушено ръмжене.
Коул внимателно се изправи и взе пушката в едната си ръка. С другата откопча калъфа на ножа си. Знаеше, че е по-опитен в боравенето с хладни оръжия. Но ако решеше да използва ножа, трябваше да се приближи повече до дивия звяр. Коул притихна в очакване на следващото раздвижване. Само след секунда долови шумоленето в гората, непосредствено до бивака им. Погледна към Доминик, но тя продължаваше да спи безметежно. Коул стисна здраво оръжията и се отдалечи от лагера, като на няколко пъти се спираше, за да поглежда назад към спящото момиче. Шумоленето, идващо откъм гората, ставаше все по-осезаемо.
Бивакът се скри от очите му и той тихо навлезе в гъстата гора, откъдето идваше звукът. После се закова и погледът му падна върху големия сребристосив вълк, застанал само на няколко метра пред него. Горната устна на вълка леко се повдигна, той изръмжа и впи злобните си жълтеникави очи в Коул. Човек и животно спряха един срещу друг, без да помръднат, сякаш взаимно се хипнотизираха. Коул задържа дъха си. Слабата миризма на дивия звяр, носена от лекия ветрец, достигна до ноздрите му. Вълкът бе заел дебнеща позиция, опашката му бе вирната нагоре, ушите — изправени, а от устата му излизаше заплашително ръмжене. Четинестите косми по гърба му бяха настръхнали. Той бавно заизвива дебелия си врат, а задните му крака леко се огънаха, сякаш се готвеше да скочи.
Коул също се напрегна. Трескаво се опитваше да разгадае намеренията на вълка. Въпреки чувството, че звярът не искаше да го напада веднага, той знаеше, че ако с нещо го уплашеше, веднага щеше да се нахвърли отгоре му.
Изведнъж вълкът сподави яростта си, козината му се слегна и той бързо подви опашка и изчезна в противоположна посока. Коул продължаваше да стои неподвижно. По тялото му се разля облекчение и той се зарадва, че животното реши да избегне схватката. В същото време обаче поведението му го озадачи.
До ушите му достигна друг, по-силен звук. Той се обърна и погледна натам, където гледаха очите на вълка, преди да избяга така безславно. Кръвта му замръзна във вените и студена пот обля гърба му. Стволовете и клюмналите клони на дърветата му пречеха да види в пълен ръст животното, което тежко се движеше право към него. Коул изобщо не изгаряше от желание да го разглежда отблизо. Влажната му ръка стисна пушката, но нямаше време да се прицели, защото огромното гризли почти веднага се скри от погледа му.
Коул продължаваше да стои неподвижно. Очите му трескаво се взираха в дърветата, но по всичко личеше, че мечката бе изчезнала така бързо, както се бе появила. Коул бе успял да запомни вида й, и само като си го припомни, по тялото му полазиха тръпки. Този звяр бе необикновен екземпляр. Козината му бе тъмнокафява, но от годините крайчетата на руното се бяха посребрили. Той се движеше на четири крака, но Коул бе сигурен, че ако се изправеше на задни лапи, височината му щеше да достигне девет стъпки, че и повече. Между двете му плешки имаше голяма гърбица, а когато за секунда очите му се бяха обърнали към мястото, където се криеше Коул, в тях демонично припламнаха червени огньове.
Коул долови тежките стъпки от лапите на мечката, които постепенно заглъхваха в гъстата гора. Постепенно наоколо се възцари предишната тишина, смущавана само от някое самотно чуруликане или изшумоляване на подскачаща катеричка. Уплахата от срещата с мечката още не бе преминала. Той бе убеден, че само по някакво чудо бе избегнал схватката с нея. Дали беше същата, която предната нощ бе обикаляла около бараката? А ако беше същата, дали не ги следеше? Коул си пое дълбоко дъх и бързо се отдалечи от скривалището си. Докато вървеше към бивака, той припряно продължаваше да поглежда назад. Всяка среща с мечка криеше опасност, но огромните размери на тази щяха да направят схватката извънредно трудна.