Той се зачуди дали да каже на Доминик за среднощната среща. Но тъй като бе премълчал за следите, реши, че ще бъде по-разумно да й спести излишните тревоги. Затича се към мястото, където тя спеше, и я откри в същата беззащитна поза, в която я бе оставил. Стъпките му я разбудиха, тя се протегна и се помъчи да отвори очи. Начинът, по който дългите й черни мигли затрепкаха на фона на нежните й скули, накара Коул да ги сравни с криле на пеперуда.
— Добро утро! — каза той и се постара гласът му да прозвучи непринудено. Облегна пушката на дървото и пристъпи към нея. Сърцето му се бе поуспокоило, но още не бе възвърнало нормалния си ритъм. Пред очите му все още стоеше страховитият образ на мечката. Доминик най-накрая отвори очи. Преливащите нюанси на синьото в тях винаги го очароваха. Тя примига няколко пъти, после го погледна и доволно се усмихна. Сърцето на Коул отново заби учестено. Споменът за мечката изчезна окончателно. Той видя, че видът й бе значително по-добър от преди. В гърдите му едновременно с възобновените чувства нахлу и вълна на облекчение. Доминик мързеливо се протегна. Бе спала навлечена с всичките си дрехи, защото нощите бяха студени, но дори и под дебелия кат дрехи въображението на Коул рисуваше извивките на чувственото й тяло. Той задиша по-учестено и се зачуди дали тя би пожелала да я люби отново.
— Добро утро, monsieur! — пленително изчурулика тя.
Коул усети как краката му се подкосиха. Колко харесваше това… monsieur. Той я наблюдаваше как седна и инстинктивно вдигна ръка, за да приглади объркания водопад на косите си. После, след като се убеди, че усилията й бяха безполезни, тя лекичко навлажни с крайчето на езика изпръхналите си устни. Коул разбра, че повече не можеше да се сдържа. Следващите й думи обаче го обляха като със студен душ.
— Гладна съм като вълк. Знаеш ли, че снощи не успяхме да вечеряме?
— По дяволите! — промърмори той. После видя, че доволното изражение на Доминик се смени с притеснение и добави: — Не, не ми обръщай внимание — и отчаяно махна с ръка. — Работата е там, че яденето бе последното нещо, за което си мислех в момента. — Въпреки многозначителната усмивка вълшебният миг бе изчезнал. Той знаеше, че докато мечката се навърта наоколо, не можеше да си позволи да отклонява вниманието си, каквито и изкушения да му предлагаше Доминик.
Напрегнатият поглед на момичето се разведри, когато смисълът на думите му достигна до все още спящото й съзнание. Веждите й се приповдигнаха, а страните й поруменяха. По тялото й премина така добре познатата тръпка. Тя вдигна глава, за да го погледне в очите. Той обаче гледаше встрани към гората, сякаш всеки момент очакваше оттам да излезе нещо. Приповдигнатото настроение на Доминик се стопи. Тя също погледна натам, но пред очите й се разкри единствено безбрежната шир на смърчовите гори.
— Коул? Има ли нещо там?
Въпросът й го изтръгна от унеса. Той се обърна и я погледна.
— Преди малко имаше един вълк. Вече го няма, но ще трябва да хапнем набързо и да потегляме, преди да е станало много късно. — После отново погледна през рамо и се захвана да развързва торбата си.
Внезапната промяна в настроението му озадачи Доминик. Тя изобщо не искаше да си има работа с дивите животни, но мисълта, че можеха да срещнат и вълци, бе също така ужасяваща, както и срещата с мечки. Реши да не тревожи излишно Коул, но все пак си обеща да поговори с него за другите си грижи, преди да пристигнат във Форт Юкон.
Закусиха с бисквити и Коул събра багажа без много излишни приказки. Страхът от мечката бе понамалял и той започна да се тревожи за местоположението им. Отклонението, което бяха принудени да направят предния ден, ги бе отдалечило твърде много от пътя, извеждащ до форта.
Когато спряха за обяд, Коул вече бе сигурен, че напълно са се изгубили. Тъй като нямаше слънце, което да използва като ориентир, той не знаеше в коя посока да тръгнат. Всички дървета и скали му се виждаха еднакви. Освен това, понеже непрекъснато се оглеждаше и за мечката, Коул още повече се обърка. Високите дървета наоколо му подсказваха, че се бяха изкачили високо в планината. Коул напразно се опитваше да съзре в далечината очертанията на долината, за да се запътят към нея. По всичко личеше, че трябваше да тръгнат надолу, защото нямаше как да разбере дали се движат в правилна посока. Знаеше, че трябваше да каже това на Доминик, въпреки че мъжката му гордост щеше да бъде уязвена.
— Колко път има още до Форт Юкон? — попита тя, докато дъвчеха сухата пастърма, примесена с консервиран боб и бисквити. Вчера, когато напускаха бараката, тя искаше никога да не стигат до форта. Днес обаче силно й липсваха малките удобства на цивилизования живот.