Въпросът й принуди Коул да сподели с нея обхваналите го опасения. Ако се бяха придържали към реката, щяха да са им необходими три дни, за да стигнат до форта. В момента течеше третият ден и Коул имаше чувството, че се намираха толкова далеч от поста, колкото и в началото на пътя им. Той остави чинията си на земята и се огледа с надеждата да забележи нещо познато: тънката нишка на реката, или дори форта. Наоколо се ширеха само гори.
Докато чакаше Коул да отговори, Доминик свали шапката си и пъхна пръсти в сплъстената си коса. Тъй като нямаше къде да се измият от миризливата противокомарна мас, тя се чувстваше ужасно мръсна, лепкава и отблъскваща.
— Mon Dieu! Какво ли не бих дала за една вана. — После погледна Коул и се изчерви.
Бе станало обичайна практика очите им да се потапят едни в други. Невинната забележка на Доминик относно ваната откъсна за миг Коул от безпокойните му мисли и насочи въображението му към игривите ласки в някоя голяма дълбока вана или в пенестите вълни на някое тропическо море. После действителността отново го погълна и короните на дърветата се сведоха над главата му. Той се закле, че ако се измъкнеше жив от Юкон, никога нямаше да се върне по тези места.
Сърцето на Доминик се сви при внезапната промяна в израза на Коул. В разстояние на един миг сивите му очи смениха пламенния си блясък със стоманена студенина. Тя не можеше да си обясни какво в думите й бе довело до тази промяна.
— По всичко личи, че се движим в погрешна посока — каза той. Отчаяно искаше да се намира далеч оттук, но съзнаваше, че силното му желание не можеше да го пренесе обратно към простора на океана и златистите плажове, които толкова му липсваха. После само за миг той си представи как плаваше заедно с Доминик към някой кървавочервен залез в Средиземно море или из Южните морета.
— Загубихме ли се? — уплашено промълви Доминик. — Какво смяташ да правим?
По гласа и изражението й Коул разбра, че тя изцяло се уповаваше на него. Той само се надяваше да бъде достоен за доверието й.
— Не искам да те лъжа. — Той погледна нагоре. Покрай назъбените върхове на дърветата проблясваха късчета синьо небе. Очите му отново се спряха върху разтревоженото й лице. — Наистина не мога да определя къде се намираме и мисля, че единственото ни надежда е да се спуснем надолу, докато не стигнем до реката. — Видя, че напрежението й спадна, и в очите й проблесна весела искрица.
— Е, това е лесно. — Тя се засмя. — Да слизаш надолу е хиляди пъти по-лесно, отколкото да се качваш.
Той поклати глава и усмивката й изчезна.
— Забрави ли за комарите?
Тя разбра, че бе забравила, и се ужаси. Двамата бяха изразходили по-голямата част от маста, а в това топло време тресавищата щяха да гъмжат от комари.
— Имаме ли някакъв избор? — Кожата на Доминик изтръпна при мисълта, че тези ужасни насекоми щяха да кръжат отново около лицето й.
Коул обхвана с поглед безкрайните гори.
— Останала ни е храна само за още един ден. — Той забеляза, че тя погледна към пушката. — Вярно, има достатъчно дивеч, но миризмата на кръв може да привлече вълците и мечките. — После вдигна рамене и се постара да изглежда по-безгрижен. — За разлика от реката, която познавам като ръката си, тук всичко наоколо ми изглежда еднакво.
Доминик смръщи чело и се насили да се усмихне:
— Значи нямаме избор, така ли?
Коул поклати глава.
— Доста мислих по въпроса. През нощта комарите не са чак толкова настървени като през деня. Днес следобед ще преполовим пътя до долу. После ще спрем и ще изчакаме да захладнее. Тогава ще тръгнем към реката.
— Но… ще е тъмно! — Доминик неволно потръпна. Дори и посред бял ден наоколо бе достатъчно страшно.
Мисълта, че трябваше да върви сред непрогледната тъмнина, я ужаси почти толкова, колкото и внезапното нападение на настървените комари.
— Няма да е чак толкова опасно — каза Коул и се помъчи да я успокои. — Ще си направим факла, а огънят ще държи животните настрани. — Той искрено желаеше да вярва на думите си. Мисълта, че нямаше да може вижда как мечката се промъква иззад дърветата, не можеше лесно да бъде преглътната. И все пак му оставаше едно успокоение. Според него гризлито бе достатъчно разумно, за да не се подлага на атаките на комарите, и сигурно нямаше да върви по петите им през цялото време.
Доминик остави чинията на земята. Бе хапнала само малко боб, но не можеше да преглътне повече.
— Като стигнем до реката, поне ще можем да се измием — каза тя, — а от там ще стигнем бързо до форта. — Коул въпросително я изгледа. Засега той беше единствената й опора и каквито и мисли да му минаваха относно бъдещите й намерения, той реше да ги потисне.