После се опита да се успокои. Вдигна ръка и потърка брадясалото си лице. Банята и бръсненето щяха да му се отразят добре, но в момента неистово му се прииска да има пред себе си и една бутилка уиски.
— Ако хубавото време се задържи, Лутър и останалите от кораба ще могат да ни настигнат във форта.
— Но как? — Доминик се опита да си представи как Силвър Бел и Лулу пъшкат по трудния път. Тя просто не можеше да си представи как щяха да се доберат до форта преди тях.
— По реката може да мине някой параход и да ги вземе на борда. Но може и да не мине. — Той направи ядосана гримаса. — По тези места не можеш да разчиташ нищо.
За пореден път Доминик изпита желание да го попита защо стоеше в Юкон, след като това му тежеше. Тя отвори уста, но той я изпревари:
— Трябва да хапнеш нещо, за да имаш сили. Чака ни още много път — угрижено каза той и хвърли поглед към почти недокосната чиния.
Доминик вяло погледна към храната. Знаеше, че той бе прав. Не можеха да си позволят да разхищават малкото храна, която им бе останала. Погледна към неговата чиния. Очите й се вдигнаха по-нагоре и се сблъскаха с непоколебимото му изражение. В дълбоките му сиви очи видя собствения си объркан израз. Въпросите, които искаше да му зададе, се изпариха от главата й. Явната му тревога я накара да усети колко дълбоко бе страданието му. Доминик не можеше да разбере дали то бе породено, от настоящото им положение, или причините се кореняха някъде дълбоко в миналото, заради което той се бе озовал на това омразно за него място. Знаеше обаче, че за момента най-важното бе да се измъкнат оттук. Залогът бе много по-голям от техните два живота. Изведнъж Доминик се почувства виновна. Тя толкова се бе отдала единствено на собственото си нещастие, че бе забравила основната цел на пътуването им: да потърсят помощ за пътниците и екипажа на затъналия кораб.
Коул взе чинията си, когато забеляза, че Доминик се опитваше да яде. Той я гледаше как едва преглъщаше студения боб и сърцето му се сви. Никога нямаше да си прости, ако й се случеше нещо лошо, и то само заради неговите егоистични, похотливи желания. Мисълта за това, което я очакваше в Даусън Сити, отново нахлу в главата му. Само като си представи дивия и окаян вид на миньорското селище, той бе обзет от твърдото желание да я защитава. После се запита дали предполагаемият й съпруг ще може да я предпази от пияниците, престъпниците и останалите изпитания, които предлагаше град като Даусън Сити. Дали не бе привлечена от златото? Коул не можеше да разбере. Какво се е надявала да открие, тръгвайки на това безумно пътешествие?
Той отново я погледна с ъгълчето на окото. Тя прилежно поглъщаше студената си вечеря. Коул се опита да си представи какъв живот би водила в Даусън Сити. Ако станеше съпруга на миньор, само за една година от пълното й с живот тяло щеше да остане само съсухрен скелет. Той си припомни как изглеждаха жените на златотърсачите от селищата по Юкон. Потъмнелите им, изпити лица излъчваха безмерна тъга, вероятно заради тежкия живот, който бяха принудени да водят. Юкон не можеше да предложи нито едно от удобствата, от които се нуждаеше една жена. Стоките, които пристигаха по тези отдалечени места, завладени от златната треска, служеха за задоволяване само на най-насъщните потребности. Мисълта, че Доминик щеше да живее в някоя от онези схлупени бараки, издигнати около улицата на Даусън Сити, го накара да потръпне от отвращение.
Той отново я погледна. В средата на челото й се бе вдълбала дълбока бръчка. Изглеждаше потънала в мисли. Невиждащите й очи бяха вперени в чинията, а вилицата вяло висеше в ръката й. Кожата на лицето й почти не се виждаше под дебелия слой мръсотия, примесена с маста против комари. Дрехите й бяха в същото окаяно състояние. Коул си спомни колко беше красива, когато за първи път я видя на кораба. А ето че Юкон вече бе оставил върху нея жестокия си отпечатък. След няколко месеца, прекарани в Даусън Сити, дали изобщо щеше да я познае. Но после се сети, че едва ли щеше да я срещне някога отново.
Той знаеше, че никога нямаше да се осмели да се върне в Даусън Сити и никога нямаше да я види, след като тя се омъжеше за онзи човек. Болката му щеше да бъде непоносима. Единственото, което искаше, бе да си я спомня от времето на първата им среща и от онази бурна нощ, прекарана в бараката на брега на Юкон. През главата му бегло премина едно предположение, когато той се сети за онази нощ. Тогава той я бе любил безброй много пъти. Ами ако тя бе заченала? Коул си пое дълбоко дъх. Досега мисълта за дете го бе спохождала твърде рядко. Повечето жени, с които бе общувал, знаеха как да се пазят. Но той бе сигурен, че на Доминик изобщо не й бе минало през ум да взима някакви предпазни мерки. Ако тя носеше тяхното бебе, всичко, неговите и нейните планове, щеше да се промени. Сега Коул имаше една грижа в повече. Когато стигнеха до Форт Юкон, незабавно трябваше да обсъдят въпроса за евентуалната й бременност и останалите неща, които напираха в главата му. Но сега той трябваше да я преведе през тази планина здрава и читава.