— Добре, madame, сега е ваш ред.
— Mademoiselle — поправи го тя. — Не мога да бъда madame, докато не се омъ… — опита се да каже тя, но не можа да продължи, защото прегръдката на Коул ставаше все по-здрава.
Той продължаваше да я държи все така силно. В главата му отново нахлуха предишните мъчителни мисли.
— Може би е време да поговорим за…
До слуха му непогрешимо достигна изръмжаването на мечка. Той се обърна към посоката, откъдето идваше тежкият грохот. За части от секундата си помисли за пушката. После се сети, че бе останала при другия багаж в заслона. Коул мислено се наруга за непредпазливостта си.
— Това гризлито ли е? — ужасено попита Доминик. Тя трескаво се вкопчи в Коул. Той побърза да я помоли да запази тишина. Кръвта й застина във вените. По тялото й премина студена тръпка, когато Коул я пусна. Тя започна да го вика по име и да го моли да не я изоставя. Разумът й я подтикваше да се постарае да замълчи, когато видя, че той измъкна ножа от калъфа. След това се обърна към нея и в почти непрогледната тъмнина видя очите й, които горяха с безумен пламък.
— Облечи се! — просъска той, започна да навлича дрехите си и без да губи време, закопча панталоните си и нахлузи ботушите. Изострените му сетива регистрираха всеки звук, който достигаше до тях. Появата на мечката бе толкова неочаквана, че той още не можеше да определи посоката, откъдето идваше. До ушите му достигаше концертът на щурците и нежното шумолене на вятъра в шубраците, но нищо по-необичайно не нарушаваше нощните звуци.
Доминик навлече дрехите си и застана до Коул. Студеният въздух, примесен с вледеняващ ужас, я караше да трепери така, сякаш всеки момент тялото й щеше да се пръсне на хиляди ледени парченца. Едва се сдържаше да не затрака със зъби. Доминик не смееше дори да си поеме дъх, да не би случайно да вдигне шум и да привлече вниманието на мечката.
Изминаха няколко минути и тъй като Коул не успя да разбере откъде точно идваше шумът, реши да отидат до убежището. Единствената му цел бе да се добере до пушката. Той хвана ръката на Доминик. Тя подскочи от уплаха и леко извика, но не оказа никаква съпротива, когато той я задърпа обратно нагоре. Коул стъпваше внимателно и често спираше, за да проучи обстановката. Въпреки че багажът им бе едва на стотина ярда по-нататък, той имаше чувството, че дотам имаше цяла миля. Гневът от собствената му непредпазливост го зареждаше със смелост. Зарече се никога да не допуска подобна грешка и да се оставя да го заварят неподготвен. И поне за милионен път се закле, че никога повече кракът му нямаше да стъпи в тези прокълнати места.
Доминик въздъхна, когато най-сетне стигнаха до заслона и Коул взе пушката. Той я подкани да се пъхне под одеялото. Тя се поколеба, преди да се подчини. Последното, което искаше, бе да остане сама, а Коул да тръгне да търси мечката. Тя отрицателно поклати глава. На бледата светлина на луната, показала се иззад хребета, Доминик видя напрегнатото лице на Коул и в следващия миг си помисли, че той ще настоява тя да се подчини. Той обаче само леко кимна и протегна ръка. Тя видя, че й подаваше ножа, и без да се колебае, го хвана за кокалената дръжка. Той го пусна и тя се опита да го хване по-здраво, усетила влажния допир на костта до дланта си. После се запита дали дръжката бе овлажнена от нейната пот или от тази на Коул.
Ножът я направи малко по-уверена и тя видя как Коул се наведе и взе няколко сачми от торбата. Когато отново се изправи, тя се вгледа изпитателно в лицето му. Въпреки обзелата я уплаха, когато очите им се срещнаха, тя изпита известно успокоение. Връзката им наистина бе станала необикновена и далеч надминаваше физическата близост.
Коул също я погледна. Той искаше светлината да е по-силна, за да може да надникне по-дълбоко в сините й очи, да разбере дали наистина там бе проблеснала искрица на любов. Но сега не можеше да си позволи лукса да мисли за това. Цялото му внимание бе погълнато от шума на счупени клони, идващ откъм храсталака покрай реката. Той зареди пушката и се прицели. Ръцете му несигурно трепереха, а краката му се бяха подкосили. Но мисълта, че защитава Доминик, му помагаше да превъзмогне страха си.
Твърдо решен да пази Доминик, Коул си припомни знанията си за мечките гризли, обитаващи Аляска. Той си спомни, че зрението им е слабо. Тъмнината не им пречеше, защото бяха надарени с прекрасно обоняние. Коул усети, че лекият ветрец духаше в тяхна посока и охлаждаше плувналото му в пот лице. Това означаваше, че мечката нямаше как да надуши миризмата им. Той уверено насочи пушката към потока. Не му се наложи да чака дълго. Зад гърба му Доминик сподавено възкликна и той видя как огромният звяр тромаво се показа от гъсталака на елшата. Стисна здраво оръжието, но се въздържа да натисне спусъка.