Ръцете на Коул трепереха толкова силно, че той се чудеше дали изобщо ще бъде способен да зареди повторно пушката, ако се наложеше. От разстоянието, на което се намираше, той очакваше да убие мечката с един-единствен изстрел. Но последното си сграбчване на цевта мечката бе отклонила куршума. Коул застана на колене и подаде глава навън. Виеше му се свят и той се закашля от изпълнения с дим въздух. Въпреки че бе скован от уплаха, той се насили да пристъпи напред. Никъде в околността не се чуваха тромавите стъпки на звяра. Той искрено се надяваше да го бе умъртвил. Това обаче бе малко вероятно. Знаеше, че куршумът бе попаднал някъде в раменната кост, която беше една от най-здравите. Коул си каза, че животното можеше да умре и от кръвоизлива от дълбоката рана. Но и това не беше много сигурно. Ако то не станеше, старата мечка щеше да се озлоби още повече. Тази мисъл го накара да спре, но му даде сили и смелост да се промъкне през изхода.
Ярката слънчева светлина навън го заслепи, а ужасът внезапно парализира тялото му. За части от секундата той се представи как огромната лапа на звяра откъсва главата му. Коул застана на разумно разстояние от входа и се огледа наоколо. Погледът му срещна само краските на суровата природа. Пред очите му се простираха безкрайните борови масиви, примесени с елша, а в далечината се стелеха добре познатите смилови гори. Той знаеше, че старата мечка се криеше някъде там.
Коул надникна през входа и се огледа. Доминик клечеше свита в най-отдалечената част на пещерата. В тази поза тя му напомняше на изплашения бобър, който веднъж той бе уловил в един капан край реката.
— Никъде не я виждам — неспокойно каза Коул. Той до пълзя до Доминик, като потисна желанието си да погледне назад за последен път. По тялото му премина студена тръпка. Знаеше, че няма да намери миг покой, докато не се убеди, че гризлито е мъртво.
— Уби ли я? — прошепна Доминик. Тя продължаваше да стиска ножа с превързаната си ръка.
Коул вдигна рамене.
— По-добре да се облечем. — Той пусна пушката и се протегна да вземе ножа. — Благодаря ти за помощта. Ако не беше ти, онзи дявол със сигурност щеше да ми измъкне пушката. — Тя погледна надолу към протегната му ръка и Коул видя как очите й се разшириха. За миг двамата останаха втренчени един в друг, преди Коул да погледне към ръката си. Оттам го прониза остра болка, която бързо се разпростря чак до рамото му.
— Mon Dieu! — възкликна Доминик. Тя се наведе надолу, защото мракът й пречеше да разгледа по-добре пораженията. Всичко, което можеше да види, бе обилният кръвоизлив от дълбоките рани и това, че Коул бе оплескан целият с кръв отпред.
Тя изпълзя до торбата и започна да рови в съдържанието й. Мехлемът беше единственото лекарство, с което разполагаха, но първо трябваше да се опита да спре кръвта.
— Опитай се да разкъсаш ризата ми — каза Коул. Гласът му леко потрепери. — Трябва да направим турникет и да спрем този проклет кръвоизлив. — Той се задъха. Когато погледна към Доминик, видя колко силно бе разстроена. Гъстият мрак не можеше да скрие мъртвешката й бледност. Долови накъсаното й дишане и се запита дали не бе изпаднала в шок. Загрижеността за състоянието й му вдъхна сили да превъзмогне болката от раните си. Той се приближи към нея и се помъчи да я разгледа по-ясно. За миг се запита дали тревогата й имаше нещо общо и с другите чувства, които изпитваше към него. Дали пък не се надяваше да останат заедно и занапред? Тази мисъл го напусна толкова бързо, колкото бе дошла. Той си напомни, че в момента трябваше да мисли за други неща и че единствено от действията му зависеше дали двамата изобщо щяха да имат някакво бъдеще, било то заедно или поотделно.
През главата на Доминик също преминаваха хиляди мисли, но тя обръщаше внимание само на една: Коул бе изправен пред смъртна опасност. Това я накара да излезе от вцепенението си. Тя грабна ризата му и трескаво затърси подгъва. В крайна сметка се видя принудена да разкъса със зъби едно крайче от дебелата вълнена материя. После с треперещи ръце раздра една дълга ивица. Погледна към Коул, който стоеше неподвижен и наблюдаваше действията й.
— Добре ли си? — трескаво попита тя.
Коул нито помръдна, нито отговори на въпроса й. Въпреки че раните не го боляха толкова силно, той почувства как съзнанието му се замъгли и тялото му изведнъж отслабна. После извърна глава и видя, че Доминик се мъчеше да завърже горните краища на превръзката над рамото му. Когато погледна надолу към кървящата ръка, имаше чувството, че тя принадлежеше на някой друг. След първоначалния изблик на болка тя бе станала напълно безчувствена.