Доминик кимна, но все още не намираше думи, за да му отговори. Разбираше, че привлекателното лице на Коул е било посечено от жена, в която той е бил влюбен. Когато успя да надникне в очите му, видя, че той бе посечен и в душата си и че тази вътрешна рана му причиняваше много повече болка. Сърцето й се сви от любов и силно й се прииска да го накара да забрави за болката, причинена от миналите чувства.
Коул замахна с ръка, за да прогони агресивните комари, които ставаха все по-настойчиви. Горещият следобед бе започнал да привлича насекомите над долината, а те бяха изразходили всичката си мас против комари.
— Хайде да тръгваме, преди да се оставим да ни изядат живи — каза Коул. „И преди да се сетиш да ме питаш за миналото ми“ — помисли си той.
Доминик преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото й. В главата й витаеха стотици въпроси, които не се осмеляваше да зададе. Ако той си бе направил труда да й обясни, тя бе сигурна, че щеше да го разбере. И може би щеше да го накара да проумее, че никога няма да го нарани, поне не нарочно. Но после реши, че моментът не е подходящ. Трябваше колкото се може по-бързо да се доберат до форта, както заради спасението на Коул, така и заради останалите пътници. Доминик се постара да настрои мислите си към настоящето.
— Аз ще нося багажа — каза тя и без да дочака отговор, нарами тежката торба и стисна ремъка под рамото си.
Коул не се опита да я разубеди. В здравата си ръка носеше пушката. Беше сигурен, че ако мечката не беше смъртоносно ранена, скоро пак щеше да ги потърси. По гърба му се разля студена пот при мисълта за звяра. Дори и с пушка в ръка, Коул не беше сигурен, че можеше да се противопостави достойно на побеснялото от болка животно.
Почакай! — извика Коул на Доминик, която бързо закрачи напред. Тя се обърна разтревожено. Коул облегна пушката на близката скала и започна да разкопчава колана си. — Искам да си сложиш това — каза той.
— Не, не го искам — побърза да отвърне тя и бегло погледна към ръката, която бе наранила със същия този нож.
— Трябва да имаш някакво оръжие — настоя той. Гласът му ставаше нетърпелив. Той усети как главата му се замая, а от силната горещина започваше да му се гади. Коул протегна колана към Доминик.
— Защо? — продължаваше да упорства тя.
Коул остро я изгледа.
— В случай, че мечката се покаже и ни…
— Но ти имаш пушка — прекъсна го тя, отказвайки да вземе ножа.
— Ако нещо се случи с мен, ти трябва да имаш поне това — той продължаваше да протяга колана и ножа. Доминик поклати отрицателно глава, но той не я остави да отговори. — За мен отрицанието не е отговор.
Тя погледна към ножа и понечи да му каже, че ставаше смешен, но в края на краищата протегна ръка и пое колана. Когато го пристегна около кръста си, ножът провисна надолу. Тя вдигна глава и срещна очите на Коул. Запита се дали и той чувстваше същото, а то беше, че всичко, което преживяваха заедно, само по-силно подклаждаше любовта им и ги свързваше със здрава нишка, която щеше да трае цяла вечност, независимо от обратите на съдбата.
— Хайде да тръгваме! — каза Коул. Мислите му се замъглиха от пулсиращата болка в ръката и от мъчителното чувство на поражение. Искаше да отведе Доминик на безопасно място и не желаеше да мисли за нищо друго.
Преходът до реката беше без особени премеждия, ако не се смятаха настървените рояци комари. Доминик продължаваше да си повтаря, че никога нямаше да свикне с това място, но после си припомни, че нямаше друг избор. Торбата, която мъкнеше на гърба си, тежеше като олово, а ремъкът болезнено се врязваше в крехкото й рамо. На няколко пъти Коул се опита я вземе, но тя твърдо му отказа. Въпреки че той показваше завидна за раните си издръжливост, Доминик знаеше, че няма да може да носи торбата на израненото си рамо, вниманието му трябваше да бъде насочено единствено към пушката. Тя самата не правеше крачка, без да се огледа за следи от мечката.
За нейна голяма изненада се оказа, че реката не беше много далече от пещерата. В късния следобед пред тях отново потекоха мътните й води. Тя се обнадежди, че скоро щяха да се върнат към нормалния живот. Почувствала внезапен прилив на сили, тя се обърна към Коул. При вида на пребледнялото му лице по тялото й премина тръпка на уплаха.
— Трябва да си починеш — загрижено каза тя. После бързо затвори уста, защото между отворените й устни нахлу рояк комари.
Коул се постара да изглежда безразличен, но ясно съзнаваше, че се намира на прага на силите си. Краката му бяха станали разтегливи като ластици, лицето му гореше и по лепкавата влага върху превръзката разбра, че отново бе започнал да кърви. Миризмата на кръв щеше да привлече още повече комари, а през нощта можеше да им докара и по-опасни неприятели. Множество вълци, мечки и дори същото старо гризли щяха да дойдат, подмамени от миризмата на лесната плячка.