— Не, трябва да продължим — каза той. Дрезгавият му глас потрепери. По лицето на Доминик премина сянка на уплаха и той можа да разчете мислите й. Ако нещо му се случеше, тя щеше да остане съвсем сама в дивата пустош. Тази мисъл му вдъхна нови сили. Твърдо бе решил да не се поддава на изтощението, което скоро щеше да го повали. Коул се опита да се съсредоточи върху Доминик и върху отговорността, която бе поел за живота й. Но той ясно съзнаваше, че не можеше да продължи да върви по-нататък.
— Притеснявам се за теб — каза Доминик с треперещ глас. Лицето му ставаше все по-бледо и когато тя погледна към ръката му, видя, че превръзката бе почервеняла от кръв. — Mon Dieu! — извика тя, пусна торбата и се затича към него. — Много силно кървиш.
Коул притисна ръка до гърдите си, погледна надолу и разбра причината за притеснението й. Видът на толкова много кръв, неговата кръв, го накара да се почувства още по-несигурен.
— Ще се оправя. По-добре да продължим, ако искаме да стигнем до форта, преди да е мръкнало.
— Но ти не можеш да продължаваш повече — едва промълви Доминик.
Коул я погледна и видя как в сините й очи се отрази мъченическият му вид. Знаеше, че трябваше да признае поражението си, но реши да не се предава напълно.
— Ще построим сал — внезапно каза той, без да обмисли идеята докрай. Знаеше, че между мястото, където се намираха, и Форт Юкон имаше отсечка с водовъртежи и подводни течения. Големите кораби не срещаха никакви трудности при преодоляването им, но Коул бе виждал как много салове ставаха на трески, понесени от ожесточените вълни на Уайт Уотър Каньон.
Доминик вяло замахна с ръка към рояците от комари. Никога нямаше да свикне с тези отвратителни насекоми, но се бе научила поне да се справя с тях. Преди да отвърне, отново помаха с ръка пред лицето си, за да може да отвори уста.
— Чудесна идея — ентусиазирано каза тя. — Как?
Ако болката на Коул не беше толкова силна, той щеше да се засмее на оптимизма й. Тя беше толкова невинна, но това не й бе попречило да опита вече от трудностите на живота. Припомни си разказа за детството й и се запита как след годините, прекарани в частните училища, и огромното влияние на майчиния й живот тя все пак бе съумяла да съхрани надеждата си за бъдещето.
— Ами, с клони и… — той погледна към торбата, която бе паднала на земята, и допълни: — …Онова въже в торбата. После бързо затвори уста, защото комарите се нароиха пред лицето му. Мислеше, че никога нямаше да се моли за дъжд, но сега би дал всичко за малко буреносни облаци. По небето се носеха няколко рехави облачета, които в никакъв случай не можеха да се нарекат заплашителни.
Без да губи повече време, Доминик започна да претърсва околността за отчупени клони и паднали дървета. В пристанището на Сейнт Майкъл тя бе видяла много и най-различни салове; някои изглеждаха много солидни, а други бяха сглобени от хилави клонки, стегнати с въжета, на които по всяка вероятност щеше да прилича и техният сал. Нея обаче не я интересуваше външният вид, стига той да можеше да ги отведе по реката. Беше убедена, че щеше да се справи с управлението му, докато Коул си почиваше. Доминик загрижено погледна към него и видя как с изкривено от болка лице той се мъчеше да изтегли един дебел клон. Превръзката му бе подгизнала от кръв. Доминик пусна клона, който мъкнеше, и се затича към него.
— Коул, остави, трябва да си починеш! — Тя го под хвана за здравата ръка и умоляващо го погледна.
Той пораженчески въздъхна. Знаеше, че за пътуването по реката му трябваха пресни сили. Затова само кимна и пусна клона на земята.
— Ще си почина малко, докато събереш клоните — задъхано отвърна той. Устните му се разтеглиха в изкривена от нерви усмивка. После погледна към окървавената си ръка и усмивката му се стопи.
— Искам да прегледам раните ти и да…
— Не — рязко я прекъсна Коул. — Аз ще се погрижа за тях, щом пристигнем във Форт Юкон.
Доминик кимна и се върна към работата си. Тя не желаеше да спори с него и да губи ценно време. Сега най-важната й задача бе да го отведе до форта. Тя се наведе, грабна клона, който влачеше, и го замъкна до малката купчина дърва. Коул седна и се облегна на дънера на близкото дърво. Той клюмна глава и затвори очи. На мига лицето му се скри зад облак от комари, но той не помръдна. Доминик бе обхваната от паника и се втурна да търси още дърва. Когато счете, че бе събрала необходимото количество, тя извади въжето от торбата. Здравият разум и опасенията й за състоянието на Коул ръководеха действията й и тя започна да подрежда клоните и да ги свързва с въжето.