Доминик леко се надигна и се огледа. Обливащите я вълни й пречеха да види ясно къде беше Коул. После забеляза, че той все още е на сала, и малко се успокои.
Коул имаше чувството, че никога досега не бе изпитвал подобна зашеметяваща болка. Тъй като трябваше да използва и двете си ръце, той се видя принуден да измъкне ранената си ръка от поддържащата превръзка. Клонът вече бе станал абсолютно ненужен и той го захвърли. Ясно съзнаваше, че единственият им шанс да се измъкнат бе да се хванат здраво за сала и да се оставят на течението, докато свършат водовъртежите. Ако, разбира се, салът издържеше.
Доминик разбра, че салът се разпада, едва когато двата клона под нея започната да се раздалечават. В следващия миг тя бе толкова вцепенена, че мозъкът й отказваше да размишлява. Когато си възвърна трезвия разсъдък, реши, че можеше да оцелее само ако се вкопчеше в една от гредите. Здраво обгърна с ръце дървото под себе си и затаи дъх, когато силното течение яростно ги увлече към разпенените води на бързея. Вълните се нахвърлиха отгоре им и спряха дъха й, Доминик за малко не изгуби съзнание.
Коул отчаяно извика, когато видя как салът се разпада пред очите му. Той се опита да хване Доминик, но пяната от пръски я погълна. Разумът му подсказа, че нямаше смисъл да се хвърля във водата и да плува към нея. Единственото, което му оставаше, бе да се моли тя да не се разбие в някоя от околните скали, преди да излезе от бързея. Реши да не губи надежда. Малко след като салът се строши, Коул усети, че течението започна да става по-бавно. Той седна, пусна краката си във водата и започна да се оглежда за Доминик. Почувства как започваше да се сковава от сляп ужас, когато погледна зад себе си, където разпенените води на каньона постепенно уталожваха бесния си ритъм. От другата страна на бързея бе необикновено спокойно. Ако в следващите няколко мига не я забележеше, Коул си даде сметка, че ужасните му опасения щяха да се потвърдят: тя не бе успяла да излезе от бързеите и сигурно лежеше просната в основата на някоя от скалите, с които бе осеяно речното дъно.
Очите му започнаха да се замъгляват и главата му забуча. Паниката постепенно обхващаше цялото му тяло. Спомни си как за последен път я бе видял да лежи вкопчена в гредата, преди да изчезне в бушуващите води. „Не, за Бога, не!“ — си каза той. Започна да ругае това забравено от Бога място, но замлъкна, когато видя, че нещо се показа от края на каньона.
— Доминик! — извика той. По тялото му се разля вълна на облекчение. Отново извика името й. Тя бавно се надигна над гредата и замаяно погледна към него. Коул видя как се закашля, мъчейки се да си поеме въздух, но най-важното бе, че е жива. Той я изчака, докато си поеме дъх, и отново я повика.
Доминик се огледа. После вдигна ръка и му помаха, но все още се намираше твърде далеч, за да може да види лицето й. Коул се опита да се добере до нея, но бе толкова изтощен, че не можа изобщо да помръдне. После погледна към ранената си ръка. Бинтът беше паднал някъде по течението и от раните се процеждаха капки кръв. Те се стичаха по ръката и цопваха в тъмната вода на реката, където, преди да изчезнат, оставяха малки червеникави ореоли. Това бе последното нещо, което си спомняше.
В продължение на няколко секунди Доминик не разбираше какво става с нея. Главата й бе още леко замаяна и тя трудно си поемаше въздух. После си спомни как бе попаднала във фунията на огромния водовъртеж. Тъкмо усещаше, че започва да се дави, когато по някакво щастливо стечение на обстоятелствата мощното течения я отхвърли встрани от кипящия казан. Тя бе продължила здраво да стиска гредата и безпрепятствено се бе измъкнала от бързеите. После видя Коул. Нищо не можеше да се сравни с огромната й радост, когато чу да вика името й. Тъкмо когато мислено благодареше на Бога за избавлението им, видя, че Коул се олюля и падна във водата. Доминик извика и без да се колебае, се хвърли във водата и заплува към мястото, където бе паднал Коул.
Когато стигна до него, той вече бе потънал надолу. Доминик си пое въздух и се гмурна под водата. Калта затрудняваше зрението, но тя можа да види как тялото на Коул бавно слизаше към дъното. Бързо го достигна и го сграбчи за яката на палтото. Почувствала невиждан прилив на сила, успя да го издърпа на повърхността. После го притисна до себе си и заплува към брега. На два пъти за малко щеше да го изпусне, но решимостта да го измъкне жив не я напускаше. Брегът, който бе на стотина крачки, й се стори на цяла миля разстояние. Доминик имаше чувството, че бе изминала цяла вечност, когато най-накрая усети под краката си тинестото дъно. На няколко пъти се подхлъзна в лепкавата кал, но успя да изтегли Коул на брега. Тялото му тежеше като олово, но тя не можеше да го остави да потъне.