Когато и двамата бяха вече на сушата, Доминик разхлаби яката му, обърна го по корем, коленичи до него и силно натисна областта на гърба между двете плешки.
Измина една минута, но той остана неподвижен. Доминик усети как я обхваща сляп ужас, но не загуби самообладание и продължи да действа. Събра всичките си сили и отново натисна гърба му. Той започна да кашля. От устата й се откъсна въздишка на облекчение. След като той на няколко пъти дълбоко си пое въздух, тя го обърна по гръб. Очите му бяха затворени, но не след дълго клепачите започнаха леко да трепкат. Когато отвори очи, тя видя, че зениците му бяха замъглени и че той изглежда напълно объркан.
— Коул? Чуваш ли ме? — попита Доминик. Тя се наведе над него и го погледна в очите. Той премига и после фокусира погледа си. Тихичко, Доминик отново отправи поредната благодарност към Бога. Вниманието й бе привлечено от ръката му. Ужасните рани още кървяха по-малко, но на места кръвта бе започнала да се съсирва. За голям свой ужас тя забеляза, че най-опасна изглеждаше раната, която тя неволно му бе причинила с ножа.
— Момиче, ти ми спаси живота — задъхано промълви Коул. После му се прииска да я прегърне, но усети, че изобщо не може да помръдне.
Доминик не можа да отговори, защото някъде над главата й проехтя изстрел. Тя погледна към Коул. Той също бе чул изстрела.
— Да отида ли да видя какво става? — тихо попита тя. Доминик искрено се страхуваше да не си навлекат допълнителни неприятности, защото Коул изобщо не бе в състояние да оказва съпротива.
Той усети колебанието в гласа й. Но тъй като спешно се нуждаеха от помощ, можеха да се надяват, че този, който току-що бе стрелял, можеше да им помогне да се доберат до форта. Затова само кимна с глава и събра сили, за да я погали нежно по бузата. Искаше му се да й каже колко много я обича, но, дори и след последните премеждия, не се осмели.
— Внимавай! — бе всичко, което можа да й каже.
Доминик кимна. Тя преглътна тежката буца, заседнала в гърлото й. Само преди минути те можеха завинаги да изчезнат от лицето на земята, а той отново не искаше да признае чувствата си, каза си тя. После бавно се изправи. По бузата си още усещаше парещото докосване на пръстите му. Около нея подухна лек вятър, който проникна през подгизналите й дрехи и я накара да потрепери от студ. Откъм хребета, надвиснал над брега, се дочу конски тропот. Тя се опита да потисне нарастващия страх в гърдите си. Преди паниката да я обхване изцяло, конниците се показаха иззад ръба. Те спряха и погледнаха надолу към тях. По тялото на Доминик се разля вълна на облекчение, когато разпозна униформите на кралската конна канадска полиция. Конниците бяха заели величествена стойка, облечени в червени мундири, високи кавалерийски ботуши и шапки с пера. Доминик си каза, че никога досега не бе виждала по-щастлива гледка.
— От Форт Юкон ли идвате? — попита тя.
Събитията последваха мигновено. Конниците почти веднага се озоваха при тях, бинтоваха ръката на Коул, увиха Доминик в топли одеяла и им дадоха да пият вода от манерките си.
— По всичко личи, че сте си имали работа със същото гризли, което преди малко застреляхме — каза единият от тях, докато гледаше раните на Коул. — Старият звяр беше изтощен от загубата на кръв, но все още бе твърде опасен.
Доминик погледна към Коул. Видя как напрегнатото му лице се поуспокои. Бе сигурна, че й по нейното се четяха същите чувства. Ако конниците не се бяха появили навреме, сигурно отново щяха да се сблъскат с мечката. При тази мисъл тя не се сдържа и потрепери. После си припомни, че ужасът бе свършил. Сега Доминик бе почти убедена, че когато стигнеха във форта, Коул щеше да й разкрие чувствата си. После двамата щяха да забравят за миналите несгоди и да обсъдят как да прекарат бъдещето.
— Готови ли сте да тръгнем? — попита един от полицаите, който видя, че Коул бе започнал да се посъвзема, въпреки че все още бе твърде блед.
Коул погледна към конете и кимна. Преди да тръгне на последното си плаване по реката, той предпочиташе да се вози на кораби и параходи, отколкото да язди. Но сега мисълта, че нямаше повече да ходи пеш, го правеше извънредно щастлив. Той погледна към Доминик и видя, че тя също го гледаше. Изпита огромна вина, когато видя колко изтощена и притеснена изглежда тя. После се намрази, първо, защото я бе повел на това безумно пътешествие, и, второ, заради болката, която тепърва щеше да й причини, когато трябваше да й каже, че всичко бе свършило.
Когато групичката влезе във форта, нощта бе паднала навън. Лекарят на селището побърза да се погрижи за раните на Коул. Оказа се, че бе имал късмет. Нямаше инфекция и ръката му щеше да зарасне бързо, при това — без трагични последствия. Коул се обнадежди, но усети, че умира за сън. Когато излезе от стаята на лекаря, видя, че отвън го чака Доминик, която все още продължаваше да седи с мокрите си дрехи.