— Веднага свали тези дрехи и върви да спиш! — рязко каза той. Тя погледна към току-що бинтованите му ръка и длан. Коул се наруга заради грубостта си. По всичко личеше, че тя го бе чакала да излезе от лекаря.
— Каза, че ще оживея — ласкаво промълви той и почти веднага добави: — Трябва да ти благодаря за това, че не един и два пъти спаси живота ми.
Доминик вдигна рамене. Едва сега тя усети колко много бе уморена.
— Коул? Утре… — тя се поколеба и погледна надолу.
— Утре трябва да се опитам да изтегля пътниците от „Лейди Сузана“ — каза той.
Светлината, която струеше от прозореца на доктора, освети измъченото й лице, когато тя отново го погледна. Той видя, че бе разкъсвана от множество и различни чувства, и разбра какво искаше и силно се нуждаеше да чуе. „Може би е дошло време — каза си той — веднъж завинаги да сложим край на агонията.“ Може би сега бе моментът да й обясни защо никога не можеше да й каже тези думи.
— Стаите ви са готови. — Един млад полицай дойде при тях, помаха с шапка към Доминик и каза: — Елате с мен да ви покажа къде да се измиете, преди да си легнете.
Доминик се обърна към Коул. Имаше чувството, че идването на полицая го зарадва. После с огорчение си помисли дали изобщо някога щеше да им се отдаде случай да разкрият чувствата си един на друг.
— За утре… — понечи да каже Доминик и мисълта, че той щеше да я остави тук, съвсем сама, я изпълни с лоши предчувствия.
— Ще ти се обадя, преди да тръгна — отвърна Коул. После неочаквано пристъпи напред и я хвана за ръката. Пръстите му отчаяно се вкопчиха в нейните. Тя отвърна на жеста му и те мъчително се взряха един в друг.
Доминик знаеше, беше дори убедена, че ако полицаят не стоеше до тях, Коул отново щеше да я люби. Очите и изражението му недвусмислено говореха за това. Може би точно това бе имал предвид, когато й каза, че ще й се обади утре сутринта?
Глава 15
Доминик обгърна с поглед неголямото селище. Форт Юкон бе сякаш огледално копие на всички останали фортове и търговски пунктове, които никнеха като гъби по бреговете на реката. Няколко грубо построени дървени къщи около една-единствена кална улица — това бе целият град. Големите брезентови палатки надхвърляха по брой сградите, в които живееха главно първопреселници — така наричаха мъжете, които идваха тук, за да се отправят след това към златните находища. Те спираха във форта да попълнят хранителните си запаси или по здравословни причини, които ги бяха спрели по пътя им към горното течение на Юкон. Доминик потръпна при вида на това невзрачно селище, което изглеждаше още по-зле в мрачната облачна сутрин. Тя се запита дали и Даусън Сити имаше същия безрадостен вид. Единственото приятно нещо бе, че можеха да си отдъхнат за малко от напастта на комарите, които в тази студена сутрин им бяха дали кратка почивка.
Доминик се приближи и седна до Коул пред прага на палатката, в която цяла нощ напразно се бе опитвала да заспи. Дните и нощите, прекарани с Коул, лесно бяха превърнали присъствието му в приятен навик. Последната нощ обаче той бе останал с още няколко мъже в друга палатка покрай пътя. Отсъствието му остави у нея усещане на хладина и самотност. Когато се видяха отново тази сутрин, помежду им се чувстваше известно напрежение.
— Мислех, че никога няма да се доберем до това място — каза Доминик, опитвайки се да намери тема за разговор.
Коул се направи на сърдит:
— Искаш да кажеш, че не вярваше, че ще успея да те доведа дотук?
Тя му се усмихна закачливо. Коул я погледна така, сякаш искаше да я погълне с очи. Сега тя изглеждаше по-привлекателна от когато и да било друг път. След дългоочакваното къпане тази сутрин свежо изтърканата й кожа имаше нежен нюанс на розово. Леки следи от ухапванията на комарите все още се забелязваха по лицето й, но и те скоро щяха да изчезнат. Гарвановочерната й коса, сресана назад и сплетена в дебела плитка, се спускаше ниско под кръста й.
Собственикът на търговския пункт ги бе снабдил с нови дрехи и Коул забеляза, че панталоните и ризата, които Доминик носеше сега, й отиваха повече от предишното облекло. Дънките, очевидно с размер като за младо момче, удобно обхващаха бедрата й и идеално очертаваха стройните й крака. Синята фланелена риза и брезентовото яке допълваха този тоалет, заедно с кафявите каубойски ботуши. Въпреки желанието си, Коул не можеше да откъсне очи от нея. Да я напусне, изглежда, щеше да се окаже по-трудно, отколкото бе предполагал.