— Мисля, че ти си в състояние да постигнеш това, което предварително си решил — каза тя. Забеляза, че лицето му леко побледня.
Той отмести поглед.
— По-добре да отивам в лодката — каза Коул пресипнало. Шумно прочисти гърлото си и стана на крака, но не направи опит да тръгне. Когато погледна надолу към Доминик, очите им се срещнаха. Последва неловко мълчание. Откакто бяха пристигнали във форт Юкон предната вечер, нито един от двамата не бе поискал да говори за неговото заминаване.
— Сигурен ли си, че си готов да тръгнеш днес? Може би е по-добре да почакаш до сутринта?
Коул не отговори, нито пък отмести погледа си от лицето й. Той бе учуден, че след всички грешки, които бе направил досега, тя все още вярваше в способностите му.
Доминик се изправи, без да откъсва очи от него. Цяла нощ бе очаквала със страх този момент.
— Мога да дойда с теб — промълви тя със слаб, треперещ глас.
Коул продължаваше да стои неподвижно и да я гледа. Мислите му го тласкаха едновременно в няколко различни посоки. Той искаше, отчаяно искаше тя да дойде с него, но знаеше, че този път не биваше да се ръководи от чувствата си. Налагаше се да мисли за хората, които го очакваха и разчитаха да им се притече на помощ.
— Не — най-после каза той и бавно поклати глава. Разочарованието в очите й разкъсваше сърцето му.
Доминик се почувства сякаш някой току-що й бе отнел въздуха, който дишаше. Имаше толкова много неща, които трябваше да си кажат, но поради причини, които тя не разбираше, и двамата не бяха в състояние да говорят за тях. Тя наблюдаваше как Коул внимателно нагласяше бинтовете на превързаната си ръка. Той бе с дънки вместо обичайните вълнени панталони. На кръста му висеше нож, а на раменете му бе наметната моряшката му куртка. Днес беше без шапка и кестенявата му коса, вчесана назад, падаше на вълни над челото му. Тази сутрин белегът се забелязваше по-силно на свежо избръснатото му лице, но без да нарушава мъжествената му красота. Гледайки го, Доминик чувстваше как мъката все повече се надига в нея и я задушава. Въпреки че имаше толкова много неща, които отчаяно искаше да му каже, тя не можеше да произнесе нито дума.
Коул погледна към нея и забеляза, че все още го наблюдава. Това не го изненада. Отново, въпреки желанието си, той я погледна в очите. Тъжното изражение на лицето му издаваше истинските му чувства. За съжаление той не можеше да изрази тези чувства с думи.
— Колко време ще те няма? — попита Доминик, вглеждайки се в очите му. Страданието му бе очевидно. Защо той не искаше да признае, че не биваше да се разделят — нито сега, нито когато и да било?
Коул повдигна рамене.
— Не твърде дълго. Но за теб ще се грижат добре тук. — Бе сигурен, че местната полиция щеше да се погрижи никой да не й причини зло. Също така знаеше, че и тя бе способна да се грижи сама за себе си. От време на време му се струваше, че би искал и той да притежава малко от силата на духа й. Доминик бе първата жена, която го бе накарала да се чувства като пълен неудачник, и тя правеше това, без да има намерение да го нарани.
Доминик преглътна с усилие и кимна с глава.
— М-може ли… искам да кажа… когато се върнеш — тя пое дълбоко въздух. — Може ли тогава да поговорим?
Коул отново повдигна рамене, чувствайки гърлото си пресъхнало.
— За какво искаш да говорим? — той усети прилив на топлина върху лицето си. Въпросът му беше глупав и ненужен. И двамата знаеха какво следваше да бъде обсъдено.
— Даусън Сити — отговори тя без колебание. Забелязвайки странния израз, който за момент се появи на лицето му, тя с известен страх се запита за какво си мислеше той.
Коул бавно кимна с глава:
— Има много неща, които трябва да обсъдим. — Той надникна в очите й, припомняйки си какво бе казала тя за онези две неща, които най-много искаше от живота… порядъчност и собствен дом. Странното му поведение объркваше Доминик, но едновременно с това някак й даваше надежда.
— Да, толкова много неща трябва да обсъдим… — Не можеше да отмести очите си от неговите. Защо той не можеше да й каже какво чувства? Защо се държеше така странно? Неочаквана мисъл наруши самообладанието й.
— Господи — изрече задъхано тя, без да се замисля, — ти ще се върнеш, нали?
Въпросът й бе като неочакван порив на леден вятър в лицето на Коул. Защо го питаше за това? Той преглътна с труд.
— Ще се върна — гласът му прозвуча неестествено в собствените му уши. — Искаш ли да дойдеш с мен до пристанището?
За момент Доминик остана безмълвна. Имаше нещо смразяващо в неговото държане, нещо, което я плашеше повече от всичко друго, с което се бе сблъсквала досега тук, в поречието на Юкон. Предпочиташе да срещне отново старата мечка гризли, отколкото дори да помисли за възможността никога вече да не види Коул. Опита се да се отърси от страха, че той може да не се върне, да отпрати този страх някъде в дълбините на съзнанието си. Усмихна му се и с учудване видя, че Коул протяга здравата си ръка към нея. Тя не се поколеба да сложи малката си ръка в неговата и страховете й отлетяха, прогонени от топлото усещане на допира му. Той щеше да се върне! Тя вярваше, че сърцето й нямаше да я излъже.