Разходката до реката бе твърде кратка и корабите бяха вече в пристанището. Двата малки товарни кораба, които трябваше да се спуснат по реката и да поемат пътниците от заседналия кораб, бяха готови и чакаха, когато Коул се появи. От пристанището се изтегляше и един голям параход, който щеше да отплава към Сейнт Майкъл.
— По-добре да се качвам — каза той с дрезгав от вълнение глас и здраво стисна ръката й. Въпреки че бинтът преряза с изгаряща болка незаздравялата й длан, Доминик не пожела да отдръпне ръката си. Имаше нужда да бъде колкото може по-близо до него — и колкото може по-дълго. Отчаяно се нуждаеше и да му изкаже чувствата си, преди той да тръгне на път.
— Коул, има нещо, което искам да ти кажа… трябва да ти го кажа! — Говореше задъхано и червенина заля бузите й.
Той нарочно погледна встрани.
— Ще говорим, когато се върна — каза той. — Тогава ще имаме повече време. — Продължаваше да гледа към кораба, защото знаеше, че тя искаше да му каже, че го обича. Той също я обичаше, но знаеше, че на пътя му имаше много препятствия, с които трябваше да се справи, преди да може да й признае чувствата си.
— Но аз те… — Думите й бяха прекъснати от неочакваната му целувка. Доминик почувства, че тя изгаря устните й, и когато се отдръпна, цялото й тяло трепереше. Сърцето й се изпълни с мъка. Не разбираше защо Коул не искаше тя да му каже, че го обича. Когато той се отдръпна, Доминик почувства, че той сякаш бе взел със себе си частица от нея.
— Трябва да тръгвам — каза бързо Коул, правейки неуспешен опит да се усмихне. Не повече от два фута ги деляха сега, а той вече копнееше отново да я докосне, да я целуне, да чуе думите, които тя искаше да му каже, и да й отговори, че и той изпитва същото. Пренапрегнатата нишка на волята му всеки момент сякаш щеше да се скъса.
Доминик се опита да каже нещо, докато Коул се обръщаше, за да си тръгне, но никакъв звук не излезе от устата й. Не можеше дори да произнесе името му. Почувства огромна тежест, която притискаше сърцето й. Гледаше го как слиза към брега и се качва на кораба. Крачките му като че ли се забавяха и от време на време й се струваше, че той ще спре и ще се обърне към нея. Някакво лошо предчувствие подсили разочарованието й от това, че той не се обърна.
Доминик го видя да разговаря с двама мъже на борда и няколко минути по-късно корабът започна да се отдалечава. Коул се обърна в посока към нея, но изразът на лицето му не се виждаше от това разстояние. Тя се питаше дали очите му изглеждаха все така тъжни. С отдалечаването на кораба фигурата на Коул все повече се превръщаше в неясно петно върху палубата. Доминик остана на брега дълго след като корабът се бе изгубил в далечината.
Тя се замисли за странното му поведение, преди да се разделят, когато се бе опитала да му каже, че го обича. Може би — тя търсеше оправдание — той просто искаше да почакат, докато се върне. Тогава щяха да имат време да разберат чувствата си и да обмислят съвместното си бъдеще. Тя продължаваше да стои и да гледа към реката. Големият параход бавно се отдалечаваше от пристанището — чуваше се шумът на колелото му, разбиващо водата. Една дъждовна капка капна на върха на носа й. Спомени от деня, в който „Лейди Сузана“ заседна, нахлуха в съзнанието й. Онзи ден като че ли беше отдалечен с цяла вечност, а всъщност бе изминала само една седмица. Оттогава тя бе обикнала — и като че ли бе изживяла цял един живот в прегръдките на Коул.
За пръв път от много дни Доминик си помисли за Джек Скрогинс. Може би точно в този момент той я очакваше с нетърпение в Даусън Сити. Дали бе планирал сватбата им и подготвил дома, в който щяха да живеят? Доминик потрепери в мига, в който дъждовните капки докоснаха повърхността на водата. Джек Скрогинс бе далеч от мислите й, защото образът на снажния сивоок капитан изпълваше съзнанието й. До болка копнееше да бъде сега с него на кораба, който плуваше по реката, да бъде колкото може по-близо до него. Но той щеше да се върне скоро. Тогава щяха да си кажат всичко онова, което не бяха успели да си кажат досега… и никога повече нямаше да се разделят.