Коул стоеше на брега на реката и гледаше изпръсканите с кал жени, които се качваха на кораба. Не всички от тях обаче тръгваха с оня кораб, който щеше да ги отведе в Даусън Сити. Около половината щяха да се качат на парахода, който се връщаше в Сейнт Майкъл. Оттам им предстоеше да се прехвърлят на друг кораб, който отиваше в Сан Франциско. Тези жени бяха решили, че каквито и да бяха богатствата, които криеше в недрата си поречието на Юкон, цената, която трябваше да заплатят за тях, бе прекалено висока.
По пладне корабът достигна мястото, където Коул бе оставил екипажа и пътниците си. Въпреки трудните условия Лутър, както и останалата част от екипажа на Коул бяха положили необходимите грижи за жените. Разбира се, Коул никога не се беше съмнявал в способността на Лутър да се справи със ситуацията. Много от жените всъщност бяха болни, някои от тях с пневмония. Тези жени също се връщаха в Сан Франциско, където щяха да получат необходимите медицински грижи.
Коул отново съсредоточи вниманието си върху повредите, нанесени на „Лейди Сузана“. Корабът се бе килнал изцяло на една страна и оттичащата се кал откриваше гледката на нанесените щети. Коул си помисли, че речният му кораб сега приличаше на счупена и захвърлена играчка, от която едва либе останало много за спасяване след катастрофата. Първопреселниците щяха да доплават дотук със своите лодки в края на лятото и да отнесат дървените части, които все още можеха да се използват. След като есенните дъждове отмиеха всичко останало, вече нямаше да има и следа от онова, което някога бе носило името „Лейди Сузана“. Коул осъзна, че независимо от финансовите загуби вече бе дошло времето да се раздели с всичко, което съставляваше миналото му. Откакто срещна Доминик, нито веднъж споменът за Сузана не се бе връщал в съзнанието му. Той вече нямаше нужда от олтар, напомнящ му за болката, която тази жена му бе причинила преди толкова много години. С отсъстващ поглед той докосна белега върху лицето си и обърна гръб на развалината.
— Твърде строг си към себе си — каза Лутър, хвърляйки поглед към Коул. Коул не отговори. Лутър не се смути от мълчанието му. — Ако се чувстваш като неудачник, това не е само заради „Лейди Сузана“, нали?
— Аз се загубих в гората, една мечка едва не ме разкъса на парчета и без малко да оставя Доминик да загине в бързеите. Освен това вече нямам нито пари, нито кораб. — Коул се засмя саркастично, добавяйки: — Предполагам, че всичко това, взето заедно, може да се нарече провал.
Лутър наклони глава на една страна и леко подсвирна.
— Сигурно искаш да те съжалявам. Но, изглежда, ти си се запасил с достатъчно самосъжаление, така че въобще не се нуждаеш от моето.
Коул не отговори, нито пък погледна към Лутър. Той не бе успял да мигне тази нощ. Безсънните нощи напоследък бяха станали нещо обичайно. Той се загърна по-плътно в дъждобрана си. Незаздравялата ръка го болеше, кръвта пулсираше в слепоочията му и някаква тежест притискаше сърцето му. Закачките на Лутър само усилваха раздразнението му.
— Е, все пак си мисля, че има още нещо — добави Лутър. Заплашителният поглед, който Коул му хвърли, не му направи особено впечатление. — Онова малко френско момиче, нали така?
— Това свърши — отвърна Коул.
— Тя те очаква да се завърнеш във форта, нали?
— Не — каза Коул рязко. — Тя очаква човек, който може да й даде всичко онова, което не мога да й дам аз.
— Това пък какво означава, по дяволите? — попита Лутър. Той забеляза, че Коул повдигна рамене с привидно безразличие. Но лицето му казваше съвсем друго.
— Добре, ти обичаш ли я все пак? — продължи Лутър. Коул се обърна рязко. Лутър посрещна погледа му, повдигна рамене и продължи: — Значи я обичаш. А тя обича ли те?
— Какво значи това, по дяволите? — каза ядосано Коул, отбягвайки погледа на Лутър.
— Каза ли й, че я обичаш, така че тя сама да реши дали все още иска да се ожени за онзи златотърсач там, в Даусън? — Яростното изръмжаване на Коул беше достатъчен отговор. — Това не е моя работа, разбира се, но мисля, че трябва да поговориш с нея за всички тези неща, когато я видиш отново.
Коул измърмори нещо и поклати отрицателно глава. Знаеше, че бе безполезно да разговаря с Лутър за Доминик. Беше също така безполезно и да разговаря с Доминик, ако се върне във Форт Юкон. Трябваше да се примири с реалността: тя искаше дом — а той искаше да кръстосва моретата, тя искаше почтен живот — а неговата представа за почтеност бе, че никога не трябва да прекарва нощта с жена, без преди това да й е купил нещо за пиене. Даже ако някакво чудо направеше възможно те да бъдат заедно, независимо от противоположните им цели, Коул знаеше, че нямаше какво да й предложи в момента. Това го измъчваше и го докарваше почти до лудост. Точно когато Коул искаше да каже на Лутър, че никакви разговори не биха могли да компенсират досегашните му грешки, един глас, точно зад гърба му, прекъсна техния разговор: