— Вие ли сте капитан Коул?
Коул се обърна и изгледа мъжа, който се обръщаше към него. От облеклото му се виждаше, че и той бе моряк като него. Коул кимна и се опита да прогони от съзнанието си измъчващите го мисли. Мъжът протегна ръка.
— Аз съм капитан Линдси — той разтърси енергично ръката на Коул, след това повтори същото и с Лутър.
— Предполагам, знаете, че параходът ми отива в Сейнт Майкъл — каза капитан Линдси с усмивка, на която Коул не отвърна. Дъждовни капки се стичаха по неравните кичури на черната брада на мъжа. — Но имам малък проблем.
Коул леко присви очи и повдигна въпросително вежди:
— И какъв е проблемът?
Линдси се ухили:
— Е, като бях в Даусън Сити, реших да поиграя малко покер. Та успях да спечеля един добър парцел на Бонанца Хил — той отново се ухили, щом забеляза как вниманието на двамата мъже веднага бе грабнато при споменаването на Бонанца. Хълмът се славеше като едно от местата с най-богати златни жили в поречието на Юкон. — Да, обаче бях поел задължението да докарам парахода до Сейнт Майкъл, защото той е собственост на Корабната компания на Аляска. И си помислих… — той спря и почеса замислено гъстата си брада.
Коул очакваше с нетърпение да чуе какво се опитваше да му каже капитанът. Той забеляза, че Лутър също слушаше с известна досада увъртанията на Линдси.
— Ние отиваме в Даусън Сити — рязко каза Коул.
— Аз сам искам да тръгна за Даусън Сити. Като знам за незаконното заграбване на земи, което става там, смятам, че трябва да стигна до моя парцел колкото се може по-скоро. Ако се съгласите да докарате парахода ми до Сейнт Майкъл, аз мога да се погрижа вашите пътници да стигнат невредими до Даусън Сити — капитан Линдси извади от джоба си малка платнена кесия, добавяйки — и ще ви се отплатя добре за това.
Коул хвърли един поглед върху мръсната кесия.
Капитан Линдси леко разтвори краищата й, така, че да може да се видят няколко от парчетата самородно злато със средно голям размер, които пълнеха кесията. Коул погледна Лутър и очите им се срещнаха.
— Трябва да поговоря с главния си помощник — каза Коул пресипнало. Той отстъпи няколко крачки встрани, правейки знак на Лутър да го последва.
— Какво мислиш? — попита Коул тихо, когато бяха на достатъчно разстояние.
— Не мога да повярвам, че гледаш сериозно на предложението да се върнеш в Сейнт Майкъл — отговори Лутър. Тонът му бе остър и намекът му — ясен.
— Така ще бъде по-добре за нея — каза Коул през зъби.
— Не ти ли идва на ум, че може да възникне нещо друго, с което ще трябва да се съобразяваш? Нещо, за което ще носиш отговорност в бъдеще?
Коул хвърли на Лутър вледеняващ поглед. Това бе точно попадение в най-съкровените му мисли и опасения. Не за пръв път мисълта, че Доминик можеше да има дете от него, бе спохождала Коул и той си даваше сметка, че това съвсем не бе толкова невероятно. Но той отново си спомни за думите й… голяма къща, където семейството се събира след неделното ходене на църква. Самият той не се вместваше в подобна картина.
— Тя ще се омъжи веднага щом пристигне в Даусън Сити.
— И ти ще можеш да понесеш мисълта, че друг мъж ще бъде баща на твоето…
— Да, по дяволите! — го прекъсна Коул.
— Тогава, предполагам, няма какво повече да ти кажа — в гласа на Лутър звучеше нотка на презрение. Той се зави по-плътно в наметалото си и млъкна. Дъждът продължаваше да вали, а Лутър размишляваше кога ли приятелят му бе успял да се превърне в толкова безсърдечен човек.
Коул гледаше надолу към разкаляната пръст. Държането на Лутър го караше да се чувства по-жалък от тревата под краката си, но не можеше да промени решението му.
— В тази кесия има достатъчно злато, за да се плати първата вноска за нов кораб — истински кораб, не някаква жалък речен шлеп. — Странно усещане сграбчи сърцето му. Образът на Доминик отново витаеше около него. Той се опитваше, но не можеше да прогони този образ.
Лутър въздъхна дълбоко и поклати глава. Дълбока ирония имаше във факта, че Коул бе получил възможността да осъществи мечтата си да има отново свой собствен кораб с цената на нещо не по-малко скъпо за него.
— Надявам се, че няма да съжаляваш — каза той и погледна към Коул. Най-после Коул бе принуден да срещне погледа му.
Вместо очите на Лутър той отново видя пред себе си лицето на Доминик. Спомни си израза на очите й в мига, когато я бе оставил на брега във Форт Юкон. Той никога нямаше да забрави как тя бе повярвала в него, нито щеше да забрави чувствата, които бе изпитал, когато правеха любов заедно. Най-после, въпреки че той никога не си беше представял, че това ще бъде възможно, Доминик го бе накарала да забрави Сузана Роуланд. От сега нататък — и завинаги, образът на Доминик щеше да изниква пред него, когато си помислеше за любовта… за изгубената любов.