Глава 17
С оживеното си пристанище, пълно с кораби от различни части на света, Даусън Сити бе един от най-известните градове в тази част от страната. Наричаха го Северният Париж.
Но когато Доминик стъпи на брега и нагази до глезени в калта на крайбрежната улица, името, което й дойде на ум, съвсем не бе така благозвучно. Градът, започнал съществуването си от две години насам, бе построен върху малко по-стабилен терен от иначе блатистите земи наоколо. Дъски и греди бяха нахвърляни в калта, за да може да се стъпва по тях.
Улиците не бяха оградени със злато, както гласеше мълвата в останалите части на страната. Вместо това от двете страни на дългата четири мили главна улица се издигаха грубо построени дървени складове и барове. Хълмовете на града бяха покрити с всевъзможни палатки, дървени колиби се издигаха направо до палатките. На всяко незастроено парче земя кипеше работа. Новите постройки изглеждаха по-стабилни — много от тях бяха доста големи, — предназначени за хотели или други големи търговски предприятия.
Градът се разрастваше бързо — жителите му бяха вече към 50 000 и понякога на човек му се струваше, че цялото това население се бе изсипало на главната улица. Жителите на това северно селище живееха според моралните норми на поречието на Юкон: „Прави на другите това, което искаш да правят на теб“. За разлика от повечето нови градове Даусън Сити не бе тъй груб и отблъскващ по отношение на нравите, както някога първите градове в Калифорния и Колорадо. Местната конна полиция държеше здраво юздите, и хората, който се допускаха в поречието на Юкон, не можеха да си позволят да правят всичко, което пожелаят. На онези, които нарушаваха спокойствието, им се показваше „син картон“ — което бе равносилно на еднопосочен билет за напускане на града.
— Значи това е раят! — каза Силвър Бел саркастично. Тя разглеждаше с неудоволствие невзрачните постройки наоколо. — А, ето ги и нашите благородни рицари — добави тя с още по-силно отвращение в гласа.
Доминик се обърна и погледна в посоката, в която сочеше Силвър. Група мъже се бяха скупчили в края на улицата. Техните току-що избръснати лица и неспокойни погледи даваха да се разбере, че това бяха мъжете, за които те бяха дошли дотук. Доминик приложи върховни усилия, за да преодолее желанието да им обърне гръб и да хукне обратно към кораба. Усещаше гадене в стомаха и световъртеж, и за момент бе сигурна, че ще припадне. Преглъщайки с труд, тя пое дълбоко въздух и си каза, че не й остава нищо друго, освен да посрещне с вдигната глава онзи, който скоро щеше да й стане съпруг. Но образът на Коул Хоукинс я преследваше на всяка крачка.
— Добре ли си? — попита я Ади, заставайки до нея. Тя бе забелязала бледността на момичето и беше сигурна за какво — и за кого — си мислеше отново в този момент.
Доминик погледна към нея, кимна и, но не направи усилие да каже каквото и да било. Струваше й се, че ще й прилошее, ако се опита да отвори уста. Пред очите й лицата на мъжете изглеждаха размазани в едно голямо петно. Доминик се опита да не спира погледа си върху някое определено лице. Тя не се чувстваше готова да погледне в очите който и да е друг мъж, нито да му позволи да я докосне, да я целува или да прави каквото и да било от онова, което Коул бе правил с нея. В този момент й се струваше, че не би могла даже да разговаря с друг мъж, освен с него.
Мъжете се приближиха към жените, неловко пристъпяйки. Някои от тях носеха цветя или завити в плат пакети. Когато Доминик успя да фокусира погледа си върху лицата им, й се стори смешно колко много си приличаха на външен вид. Почти всички бяха с гъсти черни бради. Бяха облечени с нови дрехи, които също си приличаха, тъй като в местните магазини нямаше голям избор. Даже и изразът на лицата им, широко отворените очи, с които гледаха жените, изглеждаха еднакви. За нейно учудване те се държаха така, сякаш се бояха от предстоящата среща.
Докато групите на мъжете и жените се приближаваха една към друга, напрежението сякаш се усилваше. Най-накрая, изправени лице в лице, те бяха принудени да нарушат мълчанието. След вълна от банални поздрави обаче всички отново се смълчаха, докато накрая все пак един от мъжете пое инициативата:
— Предполагам, една от госпожиците е моята бъдеща булка — той се вглеждаше в групата пред него.