Доминик усети ново присвиване на стомаха. Тя чувстваше, че не бе в състояние да удържи на думата си към своя бъдещ съпруг. Ако Ади не бе стиснала ръката й успокояващо, бе сигурна, че този път щеше да се обърне и да побегне.
— Мери Ричардс — извика той. Напрегнатият му поглед се вглеждаше във всяко лице.
Отново последва мълчание. Лицето на мъжа ставаше все по-мрачно. Тогава Силвър Бел обяви:
— Тя се върна в Калифорния, след като бяхме затънали в калта. Десет от нас се върнаха, та си мисля, че десетина от вас ще трябва да прекарат още няколко самотни нощи — тя постави ръце върху широките си бедра и вдигна предизвикателно русата си глава.
— Е, кой от вас, приятелчета, е Мейнард Хендрикс? — тя присви очи, пристъпи няколко крачки напред и се спря точно пред мъжа, който бе говорил преди нея. Той погледна към нея, преглътна така, че изпъкналата му адамова ябълка се задвижи нагоре-надолу, после поклати отрицателно глава и погледна назад към останалите мъже.
Силвър проследи погледа му. Мъжете бавно започнаха да се разделят, като един от тях остана на празното място в центъра. Той се усмихна неуверено на Силвър, при което гъста червенина заля лицето му. След това тръгна с колеблива крачка към нея, подавайки ръката си със слабо движение.
— А-аз с-съм Мейнард Хендрикс — заекна той и спря на половината път от нея. Погледът му сякаш бе прикован върху лицето й като че ли се боеше да погледне надолу към сладострастната гънка, която излизаше навън от дълбоко изрязаното й деколте и се виждаше изпод разтворения дъждобран.
Силвър не беше стеснителна. Тя пристъпи към Мейнард и го погледна право в очите. Те бяха почти еднакви на ръст, но Силвър явно бе доста по-тежка от него, тъй като той изглеждаше слаб като скелет. Тя смело го огледа от глава до пети, отстъпи една крачка назад и отново го разгледа внимателно. Чифт очила с телени рамки се мъдреха на ръба на носа му, рядка руса брада обрамчваше слабото му лице. Дългата до раменете коса със същия цвят бе сресана назад и откриваше високото му чело.
— Е, кажи сега, имаш ли го-о-лям… — тя спря. Мълчанието бе непреодолимо. Силвър се усмихна съблазнително, преди да продължи — златен залеж?
— Тридесет и трети номер има добив от милион и половина досега — каза Мейнард задъхано. Въпреки ниската температура капчици пот бяха избили на върха на носа му и над тънките му вежди.
Силвър се засмя. Тя погледна през рамо към другите жени и им намигна.
— Е, момичета, мисля, че намерих моя човек — тя се завъртя и сграбчи Мейнард за ръката.
Той я погледна стреснато. Още веднъж гъста червенина заля лицето му.
— Хайде, покажи ми златния си залеж — каза тя заповеднически.
Мейнард я погледна за момент с широко отворени очи, изразяващи нещо близко до ужас. След това хвърли поглед към другите мъже, сякаш за помощ. Но помощ не идваше отникъде. Силвър го дърпаше за ръка, принуждавайки го да вземе решение. Погледът му се спусна към бюста й и той преглътна с труд. После очите му се вдигнаха и срещнаха нейните. Той преглътна още веднъж и най-сетне й протегна смачканите цветя. Силвър ги взе без колебание, след това го хвана под ръка и тръгна с него без повече коментари.
Няколко минути никой друг не направи опит да каже нещо. Всички бяха наблюдавали мълчаливо и с недоверие как първата пощенска булка бе отведена от странния й младоженец. Скоро след това обаче много от мъжете започнаха да извикват имената на своите невести. Някои си тръгнаха разочаровани, защото очакваните от тях съпруги се бяха оказали измежду онези, които бяха тръгнали за Калифорния.
Ади стисна ръката на Доминик, когато чу как един висок едър мъж с посивяла коса извика името й. Неговото име бе Франк Дулин и Доминик си помисли, че той идеално подхождаше на Ади. Още щом погледнаха един към друг, бе явно, че никой от двамата не бе разочарован. Доминик прегърна Ади, преди тя да тръгне с бъдещия си съпруг.
— Надявам се и ти да имаш също такъв късмет като мен — прошепна Ади, преди да се разделят.
Доминик кимна и се огледа към намаляващата група мъже. Тя изпита чувството, че потъва в още по-хладно разочарование при вида на онези, които бяха останали: набор от брадати субекти и един сравнително добре изглеждащ мъж с големи мустаци. „Разбира се — си помисли тя с горчивина, — той не е и наполовина така привлекателен като Коул!“ Мъка изпълни сърцето й, но след това почувства гняв. Трябваше непрекъснато да си припомня, че никога повече нямаше да види Коул. Тя отново погледна към мустакатия мъж. Той току-що бе повикал по име бъдещата си съпруга — и това не бе Доминик.
— Обещай ми, че ще ни дойдеш на гости — каза Ади, зачервена от вълнение. Тя се обърна, за да погледне отново към Франк, и широка усмивка се изписа на лицето й. Той й подаде малкото пакетче, което носеше, и след това й предложи ръката си. Ади взе подаръка и пъхна своята ръка в неговата. Те тръгнаха, преди Доминик да успее да обещае каквото и да било.