Доминик го погледна, чудейки се как трябваше да реагира. Чувстваше, че може да има доверие на този мъж, но — спомни си тя — също така бе смятала, че може да се довери на Коул преди това.
— Благодаря ви, че дойдохте да ме посрещнете днес, мосю Фармър — каза тя. Тя отпусна ръцете си безмълвно и се загледа в калната улица. Обхвана я отчаяние, което я караше да забрави всички други мисли, които я бяха вълнували.
Хенри я погледна кротко. Той бе дошъл тук по съвсем егоистични причини, но сега се почувства засрамен от себе си. Джек Скрогинс му бе приятел и съсед. След неговото изчезване Хенри го беше издирвал и се безпокоеше какво е станало с него. На тази среща обаче той бе дошъл с надеждата, че невестата на Джек може би щеше да бъде съгласна той да заеме неговото място. Само един поглед върху Доминик му бе достатъчен да разбере, че това бяха само глупави старчески надежди. Тази красива млада жена никога не би поискала да свърже живота си с някого като него. На Хенри бе трудно да си я представи даже и с Джек Скрогинс.
Въпреки че Джек бе в средата на тридесетте, той бе мъж с груби и недодялани маниери. Хенри погледна отново към Доминик. Тя бе като розова пъпка сред храсталак от бурени. Ако не друго, реши Хенри, той щеше поне да я защити от тези туземци в Даусън Сити. Това бе най-малкото, което можеше да направи за своя приятел Джек.
— Зная, че Джек не би искал да бъдете оставена на произвола на съдбата — каза Хенри. — И тъй като ние с Джек бяхме приятели, аз… аз бих искал да ви помогна, ако мога.
За момент на Хенри му се прииска да каже, че той би изпълнил всички задължения на Джек. Тя погледна към него и очите му срещнаха най-сините очи, които някога бе виждал. Той нервно прочисти гърлото си.
Доминик продължаваше да го гледа. Нямаше друг избор, освен да приеме предложението му.
— Аз наистина съм в много объркано положение, мосю — призна си тя честно. Усещаше, че сълзите напират в очите й, но си каза, че няма да им позволи да потекат. — Не знам какво да правя. Нямам никакви спестявания — каза тя забързано. Сълзите й започнаха да текат въпреки волята й. Почувства ръката на Хенри върху рамото си. Гласът му сякаш идваше отдалеч.
— Не плачете, мис. От каквото имате нужда, аз ще се погрижа да го получите. — Той успокояващо я потупа по рамото. Искаше му се да сложи ръка на раменете й, но се опасяваше, че тя можеше да се отдръпне с отвращение. Бе скрила лице в ръцете си, но малко след малко бавно повдигна глава и го погледна. Той си помисли, че даже и с тези подути очи и мокро от сълзи лице, тя пак бе много красива. Колко тъжно — помисли си той, — че Джек Скрогинс не можеше да види сега какво бе успял да купи със спечелените си с пот на челото пари.
— Ще ви се изплатя по-късно — каза Доминик с треперещ глас. Тя отново погледна към улицата, към редицата от дървени постройки и палатки от двете й страни. — Ще си намеря работа. Работила съм като домашна прислужничка в Сан Франциско. — В момента, в който каза това, тя си помисли колко ли глупаво звучаха думите й. В Даусън Сити трудно можеха да се намерят семейства или учреждения, които да прибегнат до услугите на домашна прислужница.
Хенри не каза нищо за тази нейна идея. Просто бе благодарен, че тя спря да плаче и го гледаше с поглед, в който се четеше признателност.
— Хайде, мис. Сега ви трябва една хубава вечеря. След това ще решим какво да правим по-нататък — каза Хенри с колкото се може по-делови тон. Вътрешно се вълнуваше като ученик от възможността да прекара малко повече време в компанията й.
Доминик нямаше намерение да му възразява. Мисълта за истинска вечеря накара устата й да се изпълни със слюнки. Тя го последва с радост и двамата влязоха в ресторант на име „Златната скара“, без да обръщат внимание на любопитните погледи, с които ги съпровождаха минувачите. Повечето от жените, с които бе пътувала Доминик, си бяха купили нови рокли от магазина във Форт Юкон или пък бяха облекли някоя от роклите, спасени от „Лейди Сузана“. Преди пристигането в Даусън Сити те бяха прекарали дълго време в подготовка за срещата с бъдещите им съпрузи. За разлика от тях Доминик бе решила, че предпочита дънките и фланелената риза, купени от търговския пункт. Въпреки че никога преди не бе носила панталони, сега й харесваше свободата, която те й даваха. Тук, на Юкон, изборът й изглеждаше сполучлив. Тя забеляза, че много мъже я заглеждаха, но тъй като си мислеше, че погледите им не изразяваха нищо повече от неодобрение на нейната липса на женственост, тя не им обръщаше внимание. Даже и да знаеше истинската причина за тези погледи — а именно съблазнителният начин, по който дънките й очертаваха формите на нейното тяло, тя пак нямаше да им обърне внимание.