Хенри избра една маса в самия център на залата. Той се огледа, но забеляза с разочарование, че в този следобеден час само няколко постоянни клиенти бяха в ресторанта. Знаеше, че не след дълго всеки в Даусън ще разбере за присъствието на това красиво момиче и когато това станеше, той щеше да бъде в нейна защита.
— Поръчай си каквото искаш — каза той.
Доминик вдигна рамене в недоумение и се усмихна.
— Вие поръчайте вместо мен. Аз съм толкова гладна, че бих си поръчала по една порция от всяко ядене.
Един мъж с мръсна бяла престилка точно в този момент се бе приближил до масата. Той погледна към Хенри с глупава усмивка на лицето си:
— Ще вземем по една порция от всяко ядене. — Хенри се усмихна, когато Доминик започна да му прави знаци с глава. — Е, тогава какво ще кажеш за един голям стек с картофи и сос? — попита Хенри. Щастливото лице на Доминик даваше да се разбере, че попадението му бе точно. Той кимна на келнера и добави: — Нека да бъдат две порции. Донесете ни и по едно кафе.
— Аз ще ви се изплатя по-късно, мосю — повтори Доминик. Тя не можеше да си позволи да откаже порция стек за вечеря, но не искаше да бъде задължена на никого.
Хенри поклати отрицателно посивялата си глава.
— Недейте, мис. Аз съм приятел на Джек. Това е най-малкото, което мога да направя. — Той забеляза странен израз да проблясва в очите й. Искаше му се да я запита за какво мисли, но се страхуваше да не я засегне с нещо. За негово облекчение тя заговори сама.
— Продължавам да си мисля за Джек. Искам да кажа — аз не го познавах… но бях готова да се омъжа за него — тя се усмихна тъжно и повдигна рамене, — не знам какво би трябвало да чувствам сега, нито пък какво ще правя отсега нататък.
Набръчканото лице на Хенри изразяваше загриженост за това момиче. Той разбираше тревогите й, защото знаеше, че положението й в този момент бе отчайващо. Жените в Даусън Сити нямаха голям избор. Онези, които не бяха омъжени, трябваше сами да се грижат за себе си. С изключение на няколко работни места за сервитьорки, останалите трябваше да търсят работа в танцовите салони и в баровете. Парадайс Стрийт — районът на публичните домове в Даусън Сити, представляваше купчина мръсни бараки отвъд района на баровете и залите за танци. Проститутките, които живееха в бараките на Парадайс Стрийт, поддържаха процъфтяващ бизнес. Мисълта, че Доминик би могла да бъде принудена да търси прехраната си в подобни гнусни и нечистоплътни места, ужасяваше Хенри.
— Смятам, че като годеница на Джек вие имате право на всичко онова, което той притежаваше — каза Хенри след известен размисъл. — Полицията пазеше парцела на Джек през последните две седмици, но това не може да продължи дълго. Ако Джек не се появи скоро, парцелът му ще стане обществена собственост — Хенри потърка замислено брадичката си и добави: — Не виждам защо вие да не можете да получите тази земя — сърцето му биеше с ускорен ритъм при мисълта, че тя можеше да му бъде съседка и да зависи от неговата помощ.
Мислите на Доминик препускаха с главоломна бързина. Тя нищо не знаеше за добиването на злато, но можеше да се научи. Ако получеше парцела на Джек, това означаваше, че нямаше да бъде принудена да се връща в Калифорния. Ако пък в парцела му се откриеше злато, това би могло да означава, че тя щеше да бъде богата и независима. Тогава щеше да може да отиде навсякъде, където пожелае… включително и да потърси Коул Хоукинс.
Глава 18
— Наистина съжалявам за Джек Скрогинс — каза Ади, докато чакаше Доминик да довърши последните бодове от подгъва на сватбената й рокля. Сватбеният тоалет не се отличаваше с особена екстравагантност — просто една жълта копринена рокля с волан на подгъва, купена от магазина за дрехи в Даусън Сити. Наличието на този магазин неочаквано се оказа приятна изненада за новодошлите младоженки. Магазините тук все още бяха по-малко от баровете, но с развитието на града не бе далеч денят, когато щяха да се появят по-достойни места от баровете и увеселителните заведения.
— Това бе наистина неприятна изненада — промърмори тихо Доминик. Тя се питаше дали трябваше да каже на Ади за намерението си да разработва парцела на Джек. Изпитваше известно чувство на вина от собствения си егоизъм, с който щеше да се възползва от неговото изчезване. Но едновременно с това тя бе решена да намери начин да напусне Юкон. Може би парите, които щеше да спечели от златния залеж, щяха да й помогнат за това.
— Мислила ли си какво ще правиш сега? — попита Ади, докато се оглеждаше в огледалото със спокойна усмивка. Знаеше, че не е красива жена. С петте си фута височина бе по-висока от повечето мъже. Фигурата й беше едра, макар и не дебела, а чертите на лицето й бяха съвсем обикновени. Ади смяташе, че главното й преимущество бе способността й да се труди без отдих. Докато бе в Тексас, тя бе работила наравно със съпруга си върху тяхното парче земя и двамата бяха успели да изградят един добър живот. Онова, за което най-много съжаляваше, когато загуби съпруга си след четиринадесет години брачен живот, бе липсата на деца. След като мъжът й почина от сърдечен удар, тя бе почувствала, че не може да остане в Тексас и да понася празнотата, която той бе оставил след себе си. Ето защо бе продала ранчото и отпътувала за Калифорния. Там бе прочела обявата за мъжете от Аляска, които искаха да си намерят „съпруги по пощата“, и тогава реши да опита.