— Нищо лошо няма в това от време на време да разчиташ на някого другиго за помощ — Ади също избягваше да говори за Коул Хоукинс. Струваше й се, че с всеки изминал ден Доминик тъгуваше повече за него. Ако Джек Скрогинс беше тук, може би Доминик щеше да преодолее по-лесно мъката от загубата на капитана.
— Защо все пак не дойдеш да поживееш с нас поне известно време?
Доминик се усмихна на Ади и я погледна с благодарност, но поклати отрицателно глава.
— Искам да спечеля достатъчно пари, за да мога да напусна това място, преди да дойде зимата.
— Аз и Франк бихме могли…
— Не, Ади — прекъсна я Доминик.
— Тогава може би ще си намериш някаква работа тук, в Даусън?
Доминик се усмихна и каза с горчивина:
— Забеляза ли какъв богат избор имат жените тук? — Очите им се срещнаха. И двете знаеха, че в този момент си мислят за едно и също.
Ади вдигна глава горделиво.
— Жени като мен и теб никога не биха и помислили да направят нещо непочтено. Винаги има друг начин. — Ади забеляза, че бузите на Доминик отново почервеняха. Доминик се извърна бързо и започна да прибира шивашките си принадлежности в опит да скрие смущението си.
— Това, което ти предлагаме с Франк, не е благотворителност и е по-разумно от идеята да работиш в златната мина — каза Ади. Стори й се, че раменете на Доминик се отпуснаха сякаш примирено. Когато Доминик най-сетне се обърна, изразът на тъга в сините й очи накара сърцето на Ади да се свие.
Доминик си мислеше за майка си и за схлупените бордеи на Парадайс Стрийт. Мислеше също за Коул и за почтения живот, за който бе мечтала. Чувство на страх пропълзя в душата й. От срещата си с него бе разбрала, че и тя бе способна да се поддаде на страстите си. Изпълваше я с ужас мисълта, че и тя би могла да тръгне по стъпките на майка си.
— Трябва да направя това — каза тя и от погледа й, както и от израза на лицето й, се виждаше, че решението й бе окончателно.
Ади въздъхна. Тя знаеше кога трябва да се признае за победена, но недоумяваше защо тази млада жена толкова се страхуваше да приеме нечия помощ.
— Хенри ще бъде ли с теб? — попита тя примирено.
— Той ще ме заведе там и ще ми помогне да се установя — Доминик се надяваше, че лицето й нямаше да издаде страховете, които изпитваше. — Но той си има свой парцел, на който да работи.
Ами мъжете, който се навъртат наоколо и заграбват чужди парцели? — в очите на Ади се четеше безпокойство. — Щом се разчуе, че една жена е останала съвсем сама на парцела си, ти ще бъдеш в голяма опасност.
— Нямам намерение да говоря за това наляво и надясно — отговори Доминик. — Хенри уведоми властите, че аз ще вляза във владение на парцела на Джек. Той помоли полицаите да проверяват как съм всеки път, когато минават оттам. Той самият ще идва колкото се може по-често. — Виждаше, че Ади продължаваше да я гледа скептично. Дълбоко в себе си изпитваше безброй страхове, но в никакъв случай не искаше да признае това открито.
— Но как ще се справиш с работата? Търсенето на злато е тежка работа, Доминик. Струват ли си всички тези жертви? — За момент Ади си спомни как бе помагала на своя съпруг във фермата, година след година. Под изгарящото тексаско слънце тя бе разоравала твърдата като камък земя и работила в полето, докато едва не падаше от умора. Сееше, хранеше добитъка, израждаше малките теленца и вършеше всичко онова, което бе направило живота й там щастлив и охолен. Ади погледна Доминик. Върху лицето на приятелката й се четеше същата отчаяна решителност, която тя самата бе изпитвала в Тексас. Разбра, че с каквито и трудности да се сблъскаше Доминик, тя пак щеше да счита, че си е струвало. Ади се усмихна и протегна ръка на Доминик. — Докато работиш на златната си мина, ще намираш ли време да ни идваш на гости за обяд в неделя?
Доминик стисна ръката на Ади:
— Цяла седмица ще чакам тези неделни обеди. — Странно чувство я обхвана. Преди да дойде в Даусън Сити, тя самата бе мечтала да кани гости за обяд. Дано не й бе съдено да прекара целия си живот, преследвайки тази неосъществима мечта.
Ади погледна часовника върху бюрото. Тя и Доминик бяха прекарали последните няколко дни в хотел „Феървю“ — най-новият и най-хубав хотел в Даусън Сити. Всички пощенски невести бяха настанени в хотела на разноски на градската управа. Изпълненото с трудности пътуване на жените по река Юкон бе описано в петте вестника, които излизаха в Даусън. Вестниците ги възхваляваха като героини заради оцеляването им, както и заради смелостта на онези, които бяха продължили, вместо да се върнат в Калифорния.