Преди да затвори вратата на бараката, Доминик хвърли поглед към покритите с гори склонове наоколо. Хенри й бе казал, че Джек бе изчезнал някъде там, по тия хълмове. Усети студени тръпки да я побиват, когато за пореден път се запита какво ли се бе случило с него. Изпитваше странно чувство, щом си спомнеше за Джек Скрогинс. Той бе смятал да я доведе тук, след като се оженят, но сега на Доминик й се струваше, че това място криеше нещо зловещо. Слънцето вече бе започнало да се скрива зад планинските върхове и тя се почувства още по-притеснена от факта, че бе така незащитена тук. Въпреки че имаше много неща, от които се опасяваше, най-големият й страх бе възможната среща с някоя друга гризли като онази, с която Коул се бе преборил.
С тази мисъл тя започна да се изкачва по лекия наклон, който водеше към бараката. В следващия момент чу шум някъде наблизо, който накара сърцето й да прескочи. Тя се обърна към мястото, откъдето идваше звукът, очаквайки да види огромна гризли с ужасни жълти зъби да идва към нея откъм потока. Вместо това видя само един лос, който минаваше под върбите. Тя се засмя и продължи пътя си. Далечен вълчи вой разцепи унило тишината. Студена тръпка полази по гърба на Доминик. Тя побърза да влезе в бараката и веднага заключи вратата. Запали малката газена лампа и спусна капака на прозореца. На края на капака бе закован пирон и от него висеше връв, която трябваше да се усуче около друг гвоздей, забит в рамката на прозореца. Това самоделно заключване съвсем не й вдъхваше чувство на сигурност през нощта. Една гризли можеше да отнесе целия прозорец — а даже и вратата — с един удар на огромните си лапи.
Тя грабна пушката, която й бе оставил Хенри. През последните седмици бяха ходили няколко пъти до потока и той й бе преподавал уроци по стрелба. Веднъж тя даже бе уцелила една от празните бутилки, които Хенри й поставяше като мишена. Хенри й бе казал да не се колебае да използва пушката, ако се почувства застрашена. Трудно й бе да си представи, че можеше да насочи пушка към друго човешко същество. След сблъсъка на Коул с мечката обаче тя знаеше, че не би се поколебала да стреля, ако някой, когото обичаше, бе застрашен. Някой, когото обичаше… да, тя все още обичаше Коул… може би дори още повече сега. Понякога тя го мразеше също така страстно, че я бе изоставил.
Сватбите на спътничките й само бяха подсилили чувствата й. Знаеше, че й бе съдено пак да види Коул, най-малкото, за да му каже, какъв негодник се бе оказал, че я бе накарал да повярва, че ще се върне при нея във Форт Юкон. Бе толкова мъчително да живее в неизвестност относно причините, които го бяха накарали да я заблуди, както и за причините, заради които бе решил да си тръгне, и това бавно я влудяваше. Някой ден, някъде, тя щеше да срещне Коул Хоукинс. Дано и той да съзнаваше това!
Тя хвърли поглед около себе си. Ставаше все по-тъмно. Сега тази барака бе нейният дом, но в нея имаше още много вещи, които принадлежаха на Джек, и това я караше да се чувства неудобно. Малък нож висеше в ножницата си на стената близо до печката. Това й напомни за по-големия, който висеше на кръста на Коул. След това тя си помисли за белега, който бе видяла на лицето му. Той й бе казал, че един ден ще й разкаже как го е получил. Може би сега, след срещата с гризлито, той щеше да има още един на ръката. Коул щеше да има нова история за разказване… история с тъжен край.
Не беше редно да бъде тук, в бараката на Джек, и да мисли непрекъснато за Коул. Още по-зле й ставаше от факта, че дълбоко в себе си тя бе благодарна, че Джек го нямаше. Лошото предчувствие отново я споходи. Тя си каза, че трябваше да се отърси от всички тези чувства на вина, преди те съвсем да я побъркат.
Един койот изджавка навън, последван скоро от цял хор негови събратя. Тънките им гласове се различаваха от протяжния вой на вълците. Доминик притисна пушката към себе си. Тя пресече стаята, скочи в леглото и се пъхна под завивките направо с дрехите. Даже и ботушите останаха на краката й.
Последва една дълга и безсънна нощ. Тя чуваше — или си представяше, че чува — хиляди звуци. На сутринта представляваше кълбо от нерви и решението да остане тук вече не й се виждаше тъй разумно, както преди. Каза си, че след време ще свикне и че не бива да се страхува толкова. Но след деня, прекаран във влага и кал край потока, тя вече нямаше особени илюзии. Напълно изтощена, следващата нощ тя спа, без да чува нито звук. На следващата сутрин, когато се бе събудила, цялото й тяло бе ужасно вдървено и тя се чувстваше по-уморена, отколкото преди съня. След като едва бе успяла да се измъкне от леглото обаче, по-късно сутринта тя откри първото си късче злато.