Парчето, колкото средно голям камък, почти убягна на уморения й поглед. Покрито с кал, то изглеждаше също като всички останали камъчета. След като пусна водата през шлюза обаче, Доминик ненадейно зърна жълтия блясък. Трепет на възбуда премина през тялото й, докато протягаше разранената си и мръсна ръка, за да го вземе. Ръцете й трепереха, когато го вдигна и го поднесе към очите си. Всепобеждаваща надежда я обхвана изцяло… сега вече знаеше, че ще постигне целта си да напусне Юкон — и да види отново Коул Хоукинс!
Глава 20
— Прекрасен е — каза Лутър и леко подсвирна. Удовлетворена усмивка се появи на устните му, а ръката му несъзнателно поглаждаше новата му риза. Той се чувстваше добре, изглеждаше добре и го съзнаваше. От две седмици насам той и Коул живееха царски живот. Разбира се, след два месеца, прекарани в поречието на Юкон, Сан Франциско изглеждаше като красива мечта.
— Да, красив е — добави Коул гордо, — и целият е наш. — Също както и Лутър, той бе облечен с нови и скъпи дрехи от глава до пети, заедно с блестящите нови ботуши, които довършваха тоалета му. Даже и капитанската му шапка бе нова, с тясна периферия и малка емблема на котва отпред. Черният цвят на шапката се съчетаваше със същия цвят куртка, дълга до бедрата. Коул се чувстваше изцяло нов човек. Тази сутрин в хотела, където се бяха установили, той бе лежал повече от час в прекрасната порцеланова вана, без да обръща внимание на подигравките на Лутър, който го дразнеше, че е суетен като жена. Коул се чувстваше пречистен от миналото и готов да поеме пътя към бъдещето.
Разяждащото чувство на вина и скритата болка, които споменът за Доминик винаги събуждаше, все още го измъчваха. Коул знаеше от опит, че с времето тези чувства постепенно щяха да изчезнат. Той се утешаваше с мисълта, че тя може би бе по-добре без него и, че той постепенно щеше да дисциплинира мислите си и да престане да си спомня за нея. Предния ден обаче бе видял във фоайето на хотела млада бременна жена и това го бе изкарало от релсите. Той си спомни как краката му се бяха подкосили и погледът му се бе замъглил при тази гледка. Днес отново споменът за бременната жена се появяваше от време на време пред очите му. Този неканен гост го измъчваше, защото в мислите си той виждаше лицето на Доминик върху тялото на жената. Тръсна глава и избърса капките пот, които бяха избили на челото му.
Лутър бе забелязал червенината, която се бе разляла по лицето на капитана. Сметна, че това се дължи на възбудата от новата им покупка. Повдигна високо бутилката шампанско, която държеше в ръцете си.
— Е, хайде да счупим тази бутилка с божествен нектар и да дарим име на тази прекрасна лейди — каза той, сочейки към носа на големия кораб. Бе предложил на Коул много нови имена, но така и не бяха постигнали съгласие за нито едно от тях. Коул настояваше, че той вече е избрал най-доброто име, но не желаеше да го разкрие преди кръщаването на кораба.
Коул въздъхна и кимна в знак на съгласие. Това беше най-големият товарен кораб, който си бе пожелавал да има. Парчетата самородно злато, платени от Линдси при сделката, сключена на Юкон, им бяха донесли повече пари, отколкото се бяха надявали. Коул знаеше, че ако нямаше непредвидени катастрофи с кораба им, щяха да спечелят много пари от превоза на стоки по бреговете на Тихия океан. Пригоден за търговия по море, този кораб бе снабден с най-модерно оборудване и удобства. Мощният двигател и аеродинамичната му форма щяха да им осигурят най-голямата възможна скорост на придвижване и те можеха да достигнат бързо слънчевите брегове, които Коул мечтаеше отново да види.
— На теб се пада честта — каза Лутър. Въпреки че двамата с Коул бяха равноправни собственици, Лутър бе настоял Коул да запази положението си на капитан на кораба. Внимателно му подаде бутилката скъпо шампанско, посочвайки с жест към носа. Коул взе бутилката без колебание. Той се приближи тържествено към ръба на кея, докато Лутър го следваше по петите.
Спряха под надвисналата над тях дъга на корабния нос. Коул отметна глава и погледна към свежо боядисаната дървена облицовка. Красиво издялана дървена сирена украсяваше върха на корабния нос. Боядисаната й в черно коса се спускаше на вълни върху голите гърди, а рибешката й опашка следваше извивката на заострената част на носа. Имаше ангелско лице също като истинските сирени, които според легендата са омайвали моряците със своите песни, за да ги погубят след това. Ангелската чистота на лицето се съчетаваше с някаква скрита чувственост, която издаваха интимните извивки на тялото й. Без да знае защо, всеки път, щом я погледнеше, Коул си спомняше за Доминик. Всъщност, като че ли всичко му напомняше за нея. Той почувства отново как потта избива на лицето му.