Лутър бе затаил дъх в очакване Коул да разбие бутилката в носа на кораба. Това бе важен ден за двамата и той се надяваше, че призраците от миналото нямаше да хвърлят сянка върху този тържествен момент. Лутър знаеше, че ако Коул бе решил да нарече кораба „Лейди Сузана“, щяха да бъдат обречени от самото начало.
Почти бе сигурен, че Коул щеше да нарече този кораб „Доминик“, и се боеше, че и това име можеше да се окаже също така несполучливо. Той очакваше с нетърпение Коул да обяви името, което бе намислил.
Коул разби бутилката в носа на кораба и бе опръскан с дъжд от шампанско и парчета стъкло. Радостните възклицания на Лутър се присъединиха към неговия смях:
— Кръщавам те с името: „Кораб на свободата“.
— Какво? — попита с учудване Лутър. — Това ми звучи като един от онези кораби, които превозват роби или нещо такова…
— Точно обратното, приятелю. Това име означава, че ние сме свободни отминалото — свободни завинаги!
Лутър погледна Коул внимателно. Той разбираше, че Коул се старае да изглежда искрен, но решимостта му бе някак прекалена и неестествена, а изразът на очите му съвсем не беше така весел.
Преди Лутър да успее да отговори, вниманието им бе привлечено от суматохата на кея. Лутър забеляза една жена — явно проститутка, — която крещеше нещо за откраднат багаж. Виковете й вече бяха събрали около нея малка група хора. Жената викаше ту на английски, ту на френски. Лутър отново погледна Коул и забеляза, че приятелят му бе изцяло погълнат от това, което ставаше на кея.
— Там има достатъчно хора, които да й помогнат — каза Лутър нетърпеливо. — Що се отнася до името, което си избрал… — той не можа да продължи, защото в този момент Коул тръгна бавно нагоре по дългия кей, без да отмества поглед от лицето на жената.
Без да слуша Лутър, Коул продължаваше да върви към нея, въпреки че нещо му подсказваше, че бе най-добре веднага да се качи на кораба и да напусне това пристанище колкото се може по-бързо. Докато се приближаваше към жената, всички възможни съмнения за нейната самоличност отпадаха постепенно. Очите й бяха с по-бледосин цвят, косата й бе започнала да побелява, но въпреки това под крещящия грим тя все още притежаваше онази красота, която бе предала на дъщеря си. Коул се спря накрая на групата от хора, които я бяха заобиколили, и се вгледа по-отблизо в лицето й. Тя беше само на два ярда разстояние от него и продължаваше да говори несвързано, преминавайки от френски на английски и обратно. Докато слушаше оживеното описание, което тя даваше на човека, откраднал чантата й, той изпита странно предчувствие.
— Извинете, мадам — каза той, след като си бе пробил път до нея.
Тя погледна към него и веднага млъкна. Невинна усмивка се появи на устните й, а клепките над очите й трепнаха.
— Аз ви чух, без да искам. Мога ли да направя нещо за вас?
Бриджит бавно огледа от глава до пети привлекателния мъж, който стоеше пред нея.
— Много неща можете да направите за мен, господине — каза тя с многозначителен тон. Гъстата червенина, която покри лицето му, я учуди. Той не приличаше на човек, който лесно можеше да бъде смутен.
— И-искам да кажа, за багажа ви — заекна Коул. Мисълта, че това вероятно бе майката на Доминик, го караше да възприема намека й като твърде вулгарен.
— Властите са уведомени, но аз с удоволствие бих се възползвала от компанията на едни силен мъж, докато корабът ми отплува след час — тя направи крачка към него, вдъхвайки отблизо свежия му мъжествен аромат. — Да не би вие да сте капитанът на „Екселсиор“? — попита тя с надежда.
Думите й му подействаха като кофа студена вода, плисната в лицето му.
— Вие, с „Екселсиор“ ли ще пътувате? — попита той. Още преди тя да кимне утвърдително с чернокосата си глава, той знаеше отговора. — Корабът отива за Юкон — добави той с дрезгав глас.
Тя се изкикоти.
— Зная. Можете ли да си представите? Само преди няколко седмици казвах на дъщеря си, че тя е луда да тръгне за там. Но сега… — тя му се усмихна съблазнително и добави: — Сега смятам, че тя беше права.
Тя се приближи още повече, докато телата им се допряха. Погледът й се стрелна за кратко към белега му, след което тя го погледна право в очите.
За момент очите на Коул срещнаха нейните. Той отстъпи назад, почти препъвайки се, прочисти гърлото си и отново почувства горещ прилив на кръв в лицето си. Безброй мисли препускаха в главата му. Спомни си какво му бе казала Доминик за причината, която я бе накарала да тръгне за Даусън Сити — а именно, за да избяга от широко разпространената репутация на майка си.