Не спря, докато не стигна до кораба си. Лутър стоеше на квартердека, но Коул не забави крачка. Минавайки покрай него, той извика:
— Потегляй — курс право на юг.
— Сега? — му изкрещя Лутър. Ограденото му от бакенбарди лице имаше сърдит израз.
— Сега! — Коул тръгна право към каютата си, грубо блъсна вратата и след това я затвори с ритник. В кабината му имаше всички необходими запаси, от които можеше да се нуждае на дълъг път, включително и множество бутилки скъпо уиски. Това бе всичко, което в действителност му трябваше, си помисли той. Искаше да се напие до самозабрава. Когато се събудеше, „Корабът на свободата“ щеше да е далече на юг край брега на Калифорния — точно в обратната посока на „Екселсиор“. Дотогава — може би — той щеше да успее да забрави за Доминик и майка й, и за своето чувство на вина… и най-вече може би щеше да успее да удави в алкохол мъката от още една пропиляна любов.
Няколко часа по-късно, пиян — но не достатъчно, за да забрави, Коул разби една от бутилките в стената. Тя се пръсна и засипа пода с хиляди парчета стъкло. Коул изруга и потърси друга пълна бутилка. След като откри, че бе попаднал пак на празна, той изруга и я запрати в същата посока, където бе хвърлил първата. Купчина от строшени стъкла се събираше на пода. Силно чукане на вратата прекъсна следващия му поток от ругатни.
— Махай се, Лутър — изръмжа Коул.
Вратата се отвори. Лутър влезе в кабината въпреки нареждането, което току-що бе получил. Коул седеше зад писалището си с мрачен израз на лицето. Лутър хвърли поглед към купчината строшени бутилки. Недоволно изсумтя и отново погледна Коул, присвивайки леко очи.
— Значи миналото е напълно забравено, така ли?
— Не искам да разговарям с теб — изръмжа Коул. Той непохватно обърна стола си така, че да не вижда Лутър. В главата му сякаш бушуваше торнадо. Осъзна, че може би бе пил повече, отколкото предполагаше.
Лутър се приближи и застана до него. Все още бе ядосан, но знаеше, че Коул тъкмо сега имаше нужда от него. Протегна ръка и я постави върху рамото му. Коул се отпусна в креслото с примирен вид.
— Искаш ли да поговорим? — попита Лутър спокойно.
Коул сви рамене. Усещаше ръката на Лутър върху рамото си и раздразнението, което чувстваше към приятеля си, изчезна. Те винаги бяха разговаряли за всичко — всичко, освен за двете жени, които Коул бе обичал и изгубил. Само че, когато бе загубил Сузана, той знаеше, че по никакъв начин не можеше да си я върне. С Доминик бе по-различно. Коул не знаеше как щяха да се развият събитията, ако той бе пожелал да се върне във Форт Юкон и да й каже, че я обича. Сега се боеше, че единствената му перспектива бе да прекара остатъка от живота си, гадаейки отговора на този въпрос и рисувайки във фантазията си различни картини, в които участваше Доминик.
— Още не е късно, Коул — каза Лутър твърдо. Пръстите му леко стиснаха рамото му. Той почувства напрежението в тялото му.
— Тя вероятно е вече омъжена — избоботи Коул.
— Ами ако не е? — Лутър почувства, че рамото на Коул се вдърви още повече.
— Имам да върша работа — най-после каза Коул. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Той се мъчеше да освободи съзнанието си от въздействието на алкохола и да намери някакъв логичен начин да види отново Доминик. Лутър разреши дилемата му:
— Можем да отплуваме на север към Сиатъл и да натоварим стоки, които да откараме след това за Даусън. Така пътуването ни няма да е напразно.
Лутър чу дълбоката въздишка, която се откърти от гърдите на Коул. Приятелят му продължаваше да гледа към стената, все още под въздействието на уискито, но явно се опитваше да осмисли предложението на Лутър.
— Разбери ме правилно, Коул — добави Лутър. — Не искам да кажа, че много ми се иска да се върна в онази миризлива дупка. Обаче… — той въздъхна дълбоко и продължи: — Не обичам да гледам приятеля ми да страда. Тъй, както виждам нещата, докато не разбереш със сигурност дали е женена, или… — той се поколеба, преди да продължи — или е в затруднено положение, няма да можеш да загърбиш миналото. Казвам ти, нека да отидем там и да приключим с това веднъж завинаги.
Коул усети, че пулсът му отново се ускори, а главата му продължаваше да се върти. Думите на Лутър отекнаха в съзнанието му. Спомни си отново за бременната жена, която бе видял в хотела. Той усещаше — не, беше сигурен, че Доминик носеше дете от него. Знаеше го със същата сигурност, с която знаеше, че я обича. Изведнъж разбра, че не трябваше да оставя Джек Скрогинс да отгледа това дете като свое собствено. Тази мисъл сега го влудяваше. Той скочи от стола си, почти събаряйки Лутър.