Лутър сви юмруци, заемайки отбранителна позиция. Случвало им се беше да разменят удари неведнъж — обикновено под влияние на алкохола — и Лутър помисли, че приятелят му се готвеше да започне поредното сбиване.
Коул тръсна глава, за да прогони световъртежа, и се опита да се съсредоточи върху раздвояващия се образ на Лутър. От бързото ставане му се зави още повече свят. Той отново тръсна глава. В следващия момент забеляза, че приятелят му се готвеше да се бие с него, и това го накара да се съвземе донякъде.
— А-аз имам нужда от тази жена — заекна той почти неразбираемо.
Лутър отпусна ръце. Той погледна Коул, докато последният размишляваше над това, което току-що бе казал.
— Имаш нужда от нея, или я обичаш? — попита той ядосано.
Гъста червенина заля лицето на Коул, но в следващия миг кръвта се отдръпна от лицето му и то придоби призрачно бледен вид. За момент Лутър си помисли, че ще припадне.
Преглъщайки с труд, Коул се бореше да си възвърне контрола над себе си. Вдигна очи и посрещна неотлъчния поглед на Лутър.
— Аз я обичам, да го вземат дяволите дано! — каза Коул през зъби. Това е — беше го казал на глас. Лутър трябваше да бъде доволен сега.
Смръщеното лице на Лутър се проясни и той се усмихна.
— Мъчително е да се признае, нали? — захили се той и добави: — Ще кажа на кормчията да обърне обратно това корито. Ще държим курс право на север.
Коул продължаваше да се мръщи, слушайки доволния глас на Лутър. Все още се разкъсваше от противоположни чувства. Част от него бе изпълнена с радост от това, че щеше да види отново Доминик… друга част се ужасяваше от възможността да я види отново — та това щеше да го принуди да признае чувствата си към нея. Страхът му, изглежда, отново започваше да побеждава в тази битка.
— Искаш ли едно питие? — попита той Лутър с треперещ глас.
Вместо отговор се разнесе язвителен смях.
— Ще го запазя за сватбата ти — отговори Лутър, след което се обърна и излезе от каютата. Странният израз на лицето на Коул при последните му думи го бе развеселил още повече. Той не можеше точно да обясни защо, но имаше наистина натрапчивото предчувствие, че много скоро щеше да присъства на сватбата на Коул.
Коул продължи да гледа към вратата и след като Лутър бе излязъл. Думите му още звъняха в главата му. Сватба? Коул не си спомняше да бе казвал нещо за сватба. Краката му започнаха силно да треперят и той тупна отново в креслото. Лутър искаше от него все по вече и повече! Бе го накарал да признае, че обича Доминик, но защо говореше за сватба? Коул си спомни отново за жената в хотела. Тръпки преминаха през цялото му тяло. Любов — това означаваше брак и семейство — и дом… всички онези неща, от които той бягаше и затова бе избягал и от Доминик.
Корабът започна рязко да завива. Обхвана го паника. В какво се бе оставил да го въвлекат сега? Той се опита да стане от стола, но краката отказаха да го слушат и ужасен световъртеж замъгли съзнанието му. Корабът продължаваше да завива и главата му продължаваше да се върти.
— Да става каквото ще! — измърмори той. Помисли си, че може би се тревожи напразно. Най-вероятно те щяха да отидат до Даусън Сити и да заварят Доминик щастливо омъжена за нейния златотърсач. Може би това, че Коул я обичаше, бе последното нещо, което я интересуваше сега. Тя сигурно го мразеше, че я бе изоставил във Форт Юкон. Но майка й също влизаше в сметката. Ако успееше да пристигне в Даусън преди Бриджит Лавал, той би могъл да предупреди Доминик. Постепенно в опиянения му мозък се оформи идеята, че ако успее да стори това, може би Доминик щеше да му прости грешката, която бе допуснал във Форт Юкон.
В такъв случай единственото, за което трябваше да мислят, бе детето — неговото дете. Проклет да бе, ако оставеше някакъв полуумен първопреселник да отгледа неговото дете в онова забравено от Бога място. Едно ново чувство за дълг започна да се оформя в замътеното му съзнание. Реши, че ще поиска детето си, ще го вземе със себе си в открито море. Представи си как стои на предната палуба, а синът му стоеше до него. За свое учудване установи, че картината му харесва. След това той си представи Доминик, стояща от другата му страна. Сега картината бе завършена. Кръвта болезнено започна да пулсира в слепоочията му. Той отпусна глава върху писалището и затвори очи. Имаше прекалено много неща, за които трябваше да мисли, а той не бе готов за това. Когато стигнеха до Даусън Сити, тогава щеше да реши какво да прави.